понеделник, 28 декември 2015 г.

Това ли питаше

Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.

– caribiana

Митични същества

Истинските жени и истинските мъже... Много, много дълга тема, по която мога да споря с часове. Първо да попитам каква е дефиницията за истинска жена/истински мъж? Предполагам, трябва да е живо дишащо същество. Но ние говорим точно за такива... И започвам да се обърквам. Това са някакви митични хора, измислени за да се определят, като нещо повече от останалите. Истинските жени били дами, истинските мъже били джентълмени (или по-просто кавалери), истинските жени плачели нощем, а на сутринта се смеели, истинските мъже никога нямало да разплачат жената легнала на сърцето им. Дрън, дрън...
Като си помисли, има много жени които плачат нощем и на сутринта се усмихват, има и такива които не го прикриват. Лично аз не виждам смисъл защо трябва да крием емоциите си, че то това ни прави уникални. Точно емоциите и начина по който ги показваме. Все пак дали колегите ни ще знаят, че сме плакали или не, не е определящо коя е истинска и коя не е, а въпрос на личен избор. И кой мъж не е предизвиквал сълзите на жена? Било то собствената му майка или жена, ако щете и дъщеря му. Това е неизбежно, понякога жените плачат от нищото - макар да има причина и тя винаги да я зная, това не означава, че съществата от мъжки пол са наясно. Не се залъгвайте дами, обикновено не са! За дами и джентълмени... е, там няма да говорим, то си е въпрос на възприятие за нещата и обикновено възпитание. Това, че едни са по-малко морални от други, че имат по-малко задръжки или различни разбирания - не мисля, че ги прави Неистински.
Истинския мъж както и истинската жена са като Кентавър, всички знаят за тях, чували са и се носят легенди, но никой не ги е виждал. Ами няма да и да ги види. Колко сме истински определяме ние самите,

неделя, 20 декември 2015 г.

РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг...

Дамян Дамянов

вторник, 15 декември 2015 г.

По това ще го познаеш

Само светлините на уличните лампи се процеждаха едва в стаята, но на нея не й трябваше повече от това. Стоеше до прозореца,прехапала устни, ръката й пред гърдите, пръстите й увити около камъка на шията й. Не му трябваше друго, за да разбере, че е притеснена. Но я желаеше, повече от всичко, което бе пожелавал, повече от всяка друга. Тя се обърна и го погледна, не виждаше лицето му, само силует, но знаеше, че той идва за нея. Къде ли щеше да я отведе? Беше чакала този момент толкова дълго, че сега не знаеше дали ще й хареса. Може би си го беше представяла толкова пъти, че сега щеше да се разочарова. Може би той не беше този за когото го бе мислила.
Бавно той измина петте крачки които ги деляха. Бавно спусна пръстите си по ръката й, а после силно хвана китката й и я дръпна към себе си. Тя рязко си пое дъх. Всичките й мисли и съмнения си бяха отишли, сега помнеше само него и копнежите си. 

четвъртък, 3 декември 2015 г.

Свобода

Тя стоеше на брега на морето, вятъра вееше косата и дългата й бяла пола. Босите й крака потъваха в мокрия пясък, когато вълните се разбиваха в тях.Имаше чувството, че се опитват да стигнат все по-далеч, сякаш търсеха нещо изгубено на сушата.Усещаше солта по устните си, кожата й пареше от слънцето, но нямаше нищо против. Това беше чувството на свобода, за което отдавна копнееше...

Музиката е ключа към всичко

вторник, 1 декември 2015 г.

Здравей, Декември

Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога розе. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците, в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. По това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студеният и най-топлият месец. Най-пълният с хора и най-самотният. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш.

вторник, 24 ноември 2015 г.

Истинските жени

"На пръв поглед една жена винаги е добра предпоставка за секс. Някои, обаче, като те доближат и подушиш от аромата им, осъзнаваш, че са способни да те накарат да изкормиш душата си и да им я подариш.
Такива жени ме побъркват, просто защото знаят какво да вземат. Знаят и какво да ти дадат. Дават ти онази малка частица от живота, за която живеем мъжете...частица наречена любов. Те не са просто секс. Те са изградени от любов. Движат се като богини, рано сутрин, отдалечавайки се от леглото...навеждат се като богини пред хладилника и те карат и да я пожелаеш навсякъде. С такива жени хормона не те пуска почти никога. Ставаш ненормален. Дори когато не са около теб, надушваш по дрехите си остатък от аромата им и търсиш телефона си, за да чуеш и гласа оставил го по тялото ти. Понякога имам чувството, че мозъка ми е завладян от вирус по тази жена. Такава жена можеш да я обичаш и да нямаш фантазии, защото тя ги изпълнява. Един поглед не стига, но те завладява. Обичам я! Обичам я! Много я обичам! Луд съм по нея.... надушвам я... "

Л.Иванов

В края на Ноември

Става по-студено, сигурно е от времето, може би е заради това, че края на Ноември е вече на пред прага, а Декември се вижда.
След дългото кафе и хубавото гости, след подарените топли дни, усмивки и слънчеви очила ще трябва да те изпратим Ноември, но ще те чакаме отново да се върнеш, до година. Не знам как ще е с Декември, може би и той ще е благосклонен към нас, може би ще е в настроение. Чувам вече подрънкването на коледни звънчета. Декември ще пристигне с целия си блясък и светлини, за да изпратим и тази година. Да приберем заедно снимките в архива, да направим равносметка. Ще седнем, ще му направя кафе, а после ще обсъдим останалите 11 гости минали през дома ми тази година. Ще поприказваме и за неволите, за хубавите моменти и неусетно залисани в приказки и от домашния уют ще дойде време и той да си тръгне.
Не тъжи Ноември, че говоря за Декември - неизбежно е. Времето върви напред, не спира. Но ти ще се върнеш до година и ще се надявам да си толкова красив и млад като сега. Ще ти направя отново кафе, ще сготвя за теб, ще спим заедно и навсякъде ще си с мен, цели 30 дни! 

понеделник, 23 ноември 2015 г.

Жена съм

Погледни ме, аз съм жена. Да не мислиш, че съм по-различна от останалите? И аз имам своите слабости и настроения. И аз мога да се смея неудържимо, а след минута да плача като дете. Мога да се сърдя с дни, да не се обадя, да не пиша и да се ядосвам, че ти също не го правиш. Мога да те желая, а после да те вбесявам, да те поставя в немилост, но да те обичам. Имам инат... О, какъв инат само! Всичко правя на опаки, тъжна съм и се усмихвам, точно като всички останали. Нищо човешко не ми е чуждо, всички чувства бушуват в мен, в ураган от страст. Жена съм, като другите. Сама се спъвам, оставям емоциите ми да вземат превес, сърцето ми бие силно под пръстите ти, понякога съм мързелива, не обичам грима. Не седя пред огледалото много, понякога излизам по домашни дрехи, или не сресвам косата си. Друг път се глася с часове, прихвам в смях, плача нощем за мечтите си. Мразя неправдата, обичам свободата си. Ям с пръсти направо от тавата, пия кафе с часове, правя страхотни десерти, пресолявам манджите или забравям да сложа нещо в супата, мърморя токова, че да ме намразиш. Прехапвам устни, когато мисля за теб, рисувам сърчица по случайни листи, пазя бележки от училище, имам сто чифта обувки и пак нямам какво да обуя.Сърдя се, ревнувам, упорствам, задавам въпроси, наивна съм, но и не вярвам, трудна съм, лесна съм...
Жена съм, като другите. Само за теб съм различна.

Щастлива

Такива сме ние. Знам. Не ми казвай. Не ме гледай, че се ядосвам постоянно, не ме гледай, че плача. Просто сме такива, той е такъв, аз съм такава. Той ме разплаква, аз го вбесявам, но после всичко си идва по местата. За малко. Обича ме по негов начин, не е като теб или някой друг - себе си е. За това го обичам толкова. Признава грешките си, а после ги прави пак. Не, не ми омръзва. Не ми омръзва да ме обича така. Защото знам, че съм единствена, че само на мен има толкова доверие, че да се разкрие толкова много. И аз го обичам, какво като плача, сълзите са полезни. Виж го само когато е с мен. Аз съм неговата слабост, аз го променям. Както го превръщам в див звяр, така го превръщам и в гальовно коте. Не бих го сменила, за какво ми е друг? С обикновената си обич, с угаждането и подаръците. Не. Искам само него. Искам да съм неговата муза, неговата болка, неговата мечта - той е всичко това за мен. И съм доволна. Не ме гледай, че се ядосвам постоянно, не ме гледай, че плача - щастлива съм!

неделя, 22 ноември 2015 г.

Цветове

Няма големи любови, има големи разочарования!~ Някой ми каза, че надеждата е най-важна, че без нея не може да осъществиш мечтите си... А точно тя е твоя унищожител. Тя те опиянява, замъглява реалността... И вярваш... в собствените си илюзии. Изграждаш образ на някой който не съществува.
...Как мразя боичките! Виждам всичките в един цвят, но раздавам усмивки, а те също са цветни. Невидимото винаги е най-красиво! Затова и така не видях чувствата... красивото не е за всеки. Но пък можех да чувствам... големи разочарования. Уморих се да слушам кое е правилно, в крайна сметка 'големия моралист' винаги се оказва най-
големия грешник.

Една порода

Така, като те гледам колко си умислен... Като човек в безизходица си. Не казвай нищо приятелю, аз може да съм жена, но знам. Знам за какво мислиш, знам. Изпитвала съм го вече.
Мислиш ли, че тя е за тебе? Не, не ми отговаряй, ами си помисли. Аз знам какво иска твоето сърце, не можеш да не го послушаш, то я жадува, иска я, всяка твоя клетка я иска. Помня като се запозна с нея, разказа ми - ти помниш ли? Колко невзрачна изглеждала, как искала да се хареса и колко глупава ти се е струвала. А сега какво? Казах ти, опознай я първо, но ти побърза да се влюбиш, побърза да я пожелаеш. И тя сгреши с теб - сигурна съм. Мислеше те за дете, за момченце, на което лесно може да казва всичко, а то какво? Оказа се мъж, истински, дето иска думата му да се чува, дето получава всичко. Лошото е, че и двамата сте една порода. Инати до Бога, силни, уверени в себе си. И двамата сте остри камъни, а с два остри камъка брашно не се мели. Но пък се държите, не се пускате. Май и тя се влюби... Хем сте слаби - имате нужда един от друг, хем сте силни - никога не си го признавате. Накрая ще се съсипете взаимно, защото сте като децата. Не разбирате какво си причинявате, но продължавате.
Не го мисли приятелю, не го мисли. От много мисли в любовта полза няма, времето минава, тя те изтърва и ти изтърваш нея. Я по-добре й се обади, кажи й че я обичаш. Колкото и да сте се скарали, всичко е поправимо, докато сме живи. После ще е късно. Не я оставяй и ти не се оставяй. Щом обичаш бъди там.  

събота, 21 ноември 2015 г.

Дамян Дамянов

Душата ми вихрушка я обрули,
защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули…
Защо ви дадох своята душа?
Защо ли като храм ви я отворих
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора
иконите без свян ще окраде.
Не съжалявам, че е пуст олтара
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз.
Душата ми, обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар…
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!

Събличай се и ми свети със вечност

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...

Източник интрнет 

Добро утро и хубава събота

От прозореца си нямам онази гледка на пожълтялата гора, но пък слънцето ме грее. Обожавам когато стана сутрин и слънцето ме гали с нежните си лъчи. Кафето ми е по-вкусно така, деня ми започва с усмивка и добро настроение. Златна есен, златно слънце, тиха, спокойна музика, чаша кафе и може би цигара. Колко още трябва, за да се усмихне човек, за да е спокоен. Красотата е в малките неща, щастието в гурелите на човека когото обичаш, когато се събуди и ти се усмихне. Погледни около себе си, виж колко много красота има, колко много уют и всичко сме създали сами.

Добро утро и хубава събота!

петък, 20 ноември 2015 г.

Обичал ли си

Обичал ли си някога жена,
така, че хляб и глътка да забравиш?
Да те боли проклетата душа,
да я изтръгнеш - за да се избавиш!
Обичал ли си някога жена,
която влиза в потока да се къпе?
И по прилепналата риза, о плътта,
като вода - по нея да се стичаш!
Обичал ли си някога жена,
която в прегръдките на друг се вплита?
При всяка ласка между тях,
отново и отново да умираш!
Обичал ли си някога жена?
Един път може да е само.
Не си живял напразно на света.
Поне си се научил и да страдаш.

Милко Раев

За Сбогом

Не съм сигурна има ли те, няма ли те. НО! И да те има вече знам, че не съм това което бях, знам не означавам това което означавах. Пиша писмото си до теб - последното - с надеждата поне за последно да докосна сърцето ти. Ще ми се поне още веднъж да трепнеш, под мисълта, че ме губиш, че си ме загубил. Да се свиеш вътрешно, както се свивам аз, да ти е трудно както ми е трудно на мен. Не защото искам да знаеш как боли, едва ли ще го видя, едва ли ще го чуя. Защото искам макар и за последно да знам, че те интересувам, да знам, че съм била важна.
Трудно е да опиша колко ми е тъжно, как се къса сърцето ми когато ми припомняш, че вече съм никоя. Болката, разочарованието, безсилието... те не мога да бъдат описани и от най-големия виртуоз. Остават мълчаливо изживявани, с преглътнати сълзи.
Но ти не спирай, не ме чети, не ме поглеждай. Вече няма значение какво мисля, няма значение нищо, цялото е разбито на парчета. Ние можем само да ги лепим поотделно и да се надяваме, че нещо някъде ще е останало цяло.
Обичах те, обичам те... 

...

Аз пък обичам, когато ме гледат,
друго да има в очите отсреща,
нещо, което го нямаш, прощавай.
Ти си по-хубав, по-умен,
но не и за мене.
Келнер, плащам! Не, не ставай,
пий си кафето - ще ти изстине.
Аз тръгвам, защото не искам да чака -
той ме ревнува, обича, умира за мене!
Как само се кара, когато е гневен.
Какво още има?
Пусни ми ръката!
А, защо избрах Него пред тебе ли?
Не можеш да го преглътнеш?
Ето, виждаш ли,
ти даже не можеш да губиш...

Източник Интернет

четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Мълчание

Намълча ли се...
Аз оглушах
от тишината на онези нощи,
в които чаках.
Плаках.
И не спях.
А ти... мълчи ли ти се още...
Сега ти подарявам тишина.
Натрупала съм я във себе си.
Огромна.
Вече съвсем не мога да я побера.
Вземи я цялата.
За спомен.
Изслушай я.
Да чуеш как болях.
И как се пълних с празноти и бездни.
А после се научих да мълча...
да избледнявам...
да изчезвам...

Източник интернет

Добро утро, Слънчо!

Денят не чака, започнал е и живота кипи! Събуди се, не проспивай хубавите неща, които те очакват. Откачи доброто си настроение от закачалката - стига е висяло там! Сложи в джоба си малко ентусиазъм, от онзи шкаф в килера, а чантата си напълни с оптимизъм. Не! Махни ги тия очила! Защо са ти? Слънцето е изгряло за теб, остави го нека погали лицето ти. Точно така, сега е перфектно. Наслади се на деня, наслади се на живота. Прави нещата днес, утре е далеко. 

сряда, 18 ноември 2015 г.

Дамян Дамянов

...И струва ти се: край на всичко, край!
Любов, усмивки, вери, изневери!
На всичко, дето имал си до вчера
и днес го нямаш вече.
Ала знай,
Помни от мен: това е миг, това
е само твойта, черната минута,
и тя е само днес! Мисли за утре
и за това, че си я надживял!
Благодаря на слънце и на дъжд,
на всичко, дето не отне смъртта ти.
Умира му се на човек хиляда пъти,
ала горко му – ражда се веднъж!

Болест

Тъжно ми е едно такова, самотно... Чашата с вино не върви, усмивката си я скрих на дълбоко. Извадих всичко що имам от теб. Спомен, парфюм, книга - всичко. Ще разтребя, а после ще опитам да се убедя, че си никой, че не те помня. Ще погледна телефона си, но теб няма да те има - нито днес, нито утре, нито след месец.
Време.
С време ще се въоръжа и ще натрупам запаси от инат, ще съм твърда - каквато все си мислех, че бях. А после няма да си те спомням. Няма да помня как ме докосваше, ще забравя и устните, гласа ти. Ще сме чужди, стари добре познати.
Сега допивам виното си и гася последната цигара, последната въздишка отронена за теб, последните сълзи и започвам да изтръгвам спомените един по един. До сутринта ще свърша с тях. Е, ще се лекувам известно време, за да оздравея от теб. Но с упорство всичко се постига.
Опитах, не успях.
Уморих се да опитвам.
Уморих се от инат.

Актьори

Всеки ден е пореден епизод от безразличният живот който живеем, който някои наричат любовен роман, а други филм на ужасите. Всеки от нас е герой с безброй маски и всеки сменя ролите си при всеки удобен момент, при всяка нова грешка... Играем някакъв сюжет, без режисьори и без капка чест. Нови филми със старите актьори се въртят по всеки канал, списание или плакат... Нова интрига се вихри - кой какво видял, кой какво разбрал... всеки се бори напред да върви, но всички оставаме на местата, където и досега сме били. Искаме високи хонорари, но пренебрегваме истинските хора и уважаваме най-големите злобари, надяваме се на нещо, но получаваме едно голямо нищо. Животът е филм, който трябва да гледаме, да преживеем и надживеем, иначе не ще осъзнаем какво имаме и какво губим, за какво си струва да живеем и за какво не си струва сълзи да пилеем ! Не търси смисъл, а сам се замисли къде се нареждаш в този списък и дали въобще си струва да те боли!

Вече знам

Преди си мислех, че знаем какво е любов. Измервах я в брой целувки, разговори, снимки, подаръци, общи приятели, дати…. Непрестанно търсих доказателства, които да могат да се видят, докоснат, преброят. Повече, за да се уверя сама, че я има. По-малко за пред другите. Днес знам, че любовта не е фойерверки... И когато я има наистина, е тиха. Влиза на пръсти. Боса. Събужда се първа. Прави закуска. Помни как обичаш кафето си. Не забравя след всяко “как си?” да попита “а ти?”. Предлага своята страна от леглото, за да не ти духа.. Прегръща те силно, когато е студено. Върви пред теб..за да те предпази от ветровете. Прощава. Доверява се. Пуска радиото на твоята станция. Води те там, където ти е най-любимо. Обажда се да те пита дали имаш нужда от нещо, когато си болен. Идва винаги, когато три последователни пъти кажеш “искам, искам, искам да те видя”. Дава ти вяра, когато си загубил част от твоята. И увереност. И споделя с теб мъдростта си. И не те съди. И носи свобода !!!

Да останеш, когато знаеш, че трябва да си тръгнеш, борба ли е или наказание?

Да се обречеш на нещо или някой, на загубена кауза - не е ли пропиляване на време? Живеем само един живот, а го пропилявам в негативни чувства, в болка, в самота. Знам, всеки сам избира пътя си. Но трябва ли този път да е лъжовен? Да е изпълнен с болка и себеотрицание в името на някой който е достатъчно късоглед, че не вижда по-далеко от носа си?
Може би много хора биха ми казали, че е важен опита да спасиш положението. Сигурна съм, че ще чуя много различни гледни точки и най-вече такива свързани с борба за любовта, борба за бъдещето. Нима няма да е наказание, щом в даден момент виждаш, че всичко е тръгнало по дяволите? Задавам си много въпроси и получавам различни гледни точки, но всъщност аз съм тази която трябва да реши.
Може би само опити не са достатъчни. Баба все ми казваше: "На сила хубост не става". Ами, ако този човек не ме желае, ако не иска нещата да са добре, ако иска просто да продължи пътя си напред сам? И колко можеш да затваряш очите си за случващото се около теб? Аз не мога. Да се подлагаш да изтезания за душата (а понякога и физически), да стискаш зъби при всяко разочарование, да свеждаш глава при всяка обида, да търпиш всяко унижение. Какъв е смисъла?
Ако някой оска да е с теб ще бъде, ще приема фактите такива каквито са, няма да те подлага на всички неприятни емоции. Ако някой иска да е с теб, той просто ще бъде с теб, такава/такъв какъвто си. Този който го прави на сила никога не би признал старанието което влагаш, във всичко свързано с него.
Обичта не се постига, любовта не се научава, или ги има или не. Ако ги няма, защо си губиш времето точно с този човек?
Да останеш, когато знаеш, че трябва да си тръгнеш, борба ли е или наказание? Мисля, че е неуважение, неуважение към сами себе си, към чувствата ти, към живота, личността, душата ти. Щом и ти знаеш, че трябва да си тръгнеш, значи края е настъпил отдавна. Вярата в борбата вече граничи с глупост и слепота.
Уважавай себе си, научи се да се цениш. Едва тогава и тези около теб ще започнат да правят същото. Живота е кратък, за да го пропиляваме с неправилните хора.

вторник, 17 ноември 2015 г.

Специалния ти ден

Събуди ли се?
Добро утро.
Виждам как отваряш едното си око... Усмивка, нежен поглед, всичко е за теб.
Стани от леглото. Да, знам! Знам, че завивките са топли, но погледни на вън. Днес слънцето изгря за теб, за теб знатните листа се крепят, за да се насладиш на красотата им. За теб са шарените килими покрили земята. Целия свят е твой, цялата красота, всичко.
Направи си кафе, наслади се на прекрасното утро. Усмихни се.
Този ден е твой, този ден ще е прекрасен, защото и ти си такъв! 

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Многоточие…

Обичам този знак.
Макар неважен, макар неясен…
Скъсан… Просто малко…
Човекът нещо искал е да каже…
Но… изведнъж се сетил…
Премълчал го…
…Защо - не знаеш…
Скъсаната нишка останала.
А той самият - де го?
Три точици… Прекъсната въздишка…
Единствен спомен… Някому… От него…

-Дамян Дамянов

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Вещица

Всеки мъж е орисан да срещне веднъж в живота си своята вещица...Да, вещица - не принцеса. Принцесата е обикновено неговата фантазия за първата любов - ефирна, нежна, сладка, случила се вече... загубена, преживяна или все още витаеща наоколо. Принцесата чака да бъде намерена, спасена, качена на бял кон, заведена в царство... с една дума "глезена".
Вещицата! - това е онази, другата, неочакваната, жената, която даже не си е представял, че ще го омагьоса. Тя може всичко сама. Но до нея той се чувства силен и опасен. Тя няма нужда да бъде спасявана. Но му се иска да я спаси... от самата нея понякога. Тази, която го привлича като магнит, диво, страстно, безпрекословно,... някак въпреки. Тя може да създава сънища, да руши светове, да рисува дъга. Тя може ненадейно да предизвика гневни, непознати сълзи или да го накара да мечтае усмивката й. Тя го кара да диша вятъра в нейните коси и да я прегръща на сън. Тя прави пръстите му нежни и устните му копнеещи. Тя оцветява мислите му в странно - лилаво и му измисля нови думи. Всеки сам си я усеща - неговата вещица. За другите тя може да е съвсем обикновена, малко хаотична или неясна. За него обаче тя е магия... или проклятие...
Всеки мъж я среща веднъж в живота си - не всеки може да улови момента и да открие заклинанието, за да бъде негова наистина. За това е вещица - танцува боса в огъня и носи пясъчна рокля в сънищата.
Ако си я срещнал вече, твоята вещица, обичай я! Дори когато не трябва, дори когато е лоша, дори когато не знаеш как и защо...

Утре

Ще те обичам, но нека е утре.
Днес , повярвай, съм доста зает.
Заседания, срещи – разбираш ме –
Пълен график – от осем до пет.
Ще те прегърна, но нека е утре.
Днес ще пием по бира със съсед.
Не, не чакай. Направо си лягай ти.
Утре трябва да ставам във пет.
Ще те целуна, но нека е утре.
Днес едва се държа на крака.
Ех, ти вечно се сърдиш за глупости!
И утре е ден. Как не разбра?“
По лицето бавно се стичат сълзи
И тревога езика прехапва...
Ето – днес безвъзвратно ще отлети!
А утре? Утре може да няма...

Васка Мадарова

Самодива

Погледна ме.
Светнах.
Замечтах.
Докосна ме.

Трепнах.
Закопнях.
Прегърна ме.
Омекнах.

Оглупях.
Съблече ме.
Изтръпнах.
Подивях.

Отиде си.
Въздъхнах.
И... умрях.

сряда, 11 ноември 2015 г.

Златното правило има своите сребърни и бронзови изключние

 
 Колкото и да се опитвам да разбера какво се върти в главата на някой хора, явно просто level-а ми не е достатъчно висок. Изминаха години от както благопристойното поведение означаваше нещо, всъщност не мога да говоря за тия години - аз самата не съм ги хванала. После след тях се настанила демокрацията... или безкрайния преход, всеки сам може да си избере своята истина. Аз друго освен преход не познавам, но пък майка ми и баба ми знаят какво е било в ония времена на соца.
   Според баба ми благопристойното поведение било голяма работа, но пак си имало и развратници. Според майка ми разврата винаги си го е имало, даже в едни много по-стари времена, просто не е бил толкова показен. Жените не си лягали с който си падне, само с който си поискат, но те пък всъщност и не са си лягали, други неща са правили.
   И както винаги темата за секса е доста актуална, а в последно време наблюдавам интересни гледни точки. Разни списания ни съветват как да си разнообразим половия живот, как да се научим да съблазняваме, как да разпознаем свалката от флирта и тям подобни.
Та стигам до моя позната, която все още чака. Какво чака ли? Чака своя принц. На пръв поглед в това няма нищо лошо. Но днес сядаме да пием кафе, заговаряме се за въпросния принц и тя ми споделя: "А ако знаеш колко коне има!".
   Хм.
   Явно излиза, че дори да чака принца, моята позната не си губи времето. При този ми коментар тя се усмихва, пърха с мигли и ми казва: "Нали трябва да имам някакъв опит!". И ето го заключението. Колко и да чакат правния принц, на дамите нищо не им пречи да се позабавляват с конете, та да затвърдят знанията си. Все пак няма да се срамят я! 

Най-широко разпространеното бракониерство е ловът в чужди кревати.

"- Какво му казвате, когато свършите с любовния акт?
- Каквото и да е, той вече хърка..."

"За да не й обръща гръб след като правят секс, тя закачи снимка на майка си на стената."

Има още много! Смешни ли са? Да... Определено са смешни. Аз поне се смях, когато ги прочетох. Няколко секунди след като смеха ми утихна се замислих и вече никак не ми беше смешно. Всъщност това е чистата, неподправена и "забавна " истина. И какво излиза, добре че са вицовете, та да си кажем истината...? Тъжно, но факт.
Не разполагам с подобни статистики, но пък разполагам с приятелки, с колежки, от чиито усти истината си е точно тази... Всъщност около мен е пълно с жени чиито мъже са нещо подобно от тези във вицовете, а вицове много. Принцове и принцеси също много.
Е, аз нямам намерение да се правя на философ, нито пък да разсъждавам по темата със сложни изрази и думи, статистически данни или каквото и да било. Простото ми мнение, което се опитвам да изкажа на глас - докато просто си пиша. Да си "почеша" езика.
Онзи ден например казах един подобен на горните виц на любимата ми колежка, с която само за глупости си говорим и вечно ни е весело. Та жената се замисли, увеси нос, погледна ме тъжно. Аз исках да я разсмея, а тя взе, че се натъжи. Сви рамене и каза "Така е", което ме накара малко да се замисля и много да внимавам какви вицове разказвам за напред пред нея.
И какво сега, толкова ли е лошо положението в обикновеното българско семейство? Явно...
Жените ходят по чужди мъже с надежда да открият принца - явно за тоя са объркали, - мъжете пък явно също ходят, защо ли... Ами може би тази принцеса не мърмори толкова, може би не се налага да я гледат неоправена, с разчорлена коса, да готви, гледа децата, подрежа и т.н. Може би тия принцеси са наконтени, каквато всъщност е била и неговата в началото. Но после нали се сещате какво се случва?
"Принца и принцесата вдигнали сватба, заживели щастливо и... КРАЙ на приказката"
Ами хубаво са се опитвали да ни подготвят още от деца, явно това е някаква тайна, дето никой не ти я разяснява и после само ти гледат сеира. Но тоя пък дето така да се каже се е набутал какво прави на свой ред? Гледа чуждите сеири, че да не е капо. Все пак поговорката "най ми е добре, когато другите са зле" е измислена  с някаква причина. И ей така става един омагьосан кръг, някой се прецаква, никой не го предупреждава, той пък не предупреждава следващия. И земята продължава да се върти, а хората да се женят. Не случайно майка ми едно време все казваше, че вече била бракувана, ама кой я е разбирал, то като не знаеш как да си обясниш нещо, особено ако си на 8-10 години си мълчиш и се опитваш да си го обясниш по свой начин. После, когато вече разбираш за какво става реч обикновено е късно.
Та тогава идва момента, в който принца си лежи на дивана пред телевизора с бира в ръката, а принцесата (не съм сигурна дали за принцеса говорим или за баба Яга) е пред мивката, вечно търкаща я някой тиган, я някоя тава... Ха! И приказката е отишла по дяволите. Че принца започва да си харесва други принцеси, по-млади, по-слаби, който не бършат сополи и не сменят наакани памперси. По някое време той започва да ходи на лов, но не за лисици или пък може би точно за лисици, но не рижи, а медно червени - контактни личности. Принцесата пък вече тотална Пепеляшка не исках да остане капо и започва да сее картофи с майка си, ама едни сладки картофи - чак си тананика на следващия ден, докато отново сменя памперси или пък се опитва да изкара петната от бебешкото пюре, настанили се удобно по чисто новите дрехи на малчоганите.
Ей това е живота. Ясно е, приказка няма, принцове и принцеси също е спорно дали съществуват. Е, има ги, но само в чуждите кревати, а те всъщност бракониери, ходят да ловуват по чужди кревати, нали бракуваните имат по-богат опит.

неделя, 8 ноември 2015 г.

Елисавета Багряна

Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: - Колко много те обичам...
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда...

събота, 7 ноември 2015 г.

Този сезон

Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.
Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.
Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони...
Оставям най-любимия. Сезонът Ти.

caribiana

петък, 6 ноември 2015 г.

...Като на кино

Този филм го изгледах целия.
И сега свети надписът – "Край".
А след края – една безпределност.
Тишина. Свобода. Самота.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
И по ръбчето само горчи.
Аз харесвам нямото кино.
(Всички думи са просто лъжи.)
Черно-бялата болка е истинска.
Хайде, сбогом, господин режисьор.
Беше хубаво в тази приказка.
Даже беше почти любов.
После някой открадна нещо...
И от липсата натежа.
Всяка приказка има вещица.
Не всяка приказка е със хубав край.
Не е тъжно. Не е. Светлосиньо е.
Да, разплака ме... като за финал.
Но това е цената – сълзите ми.
...
Глупав филм за такава цена.

– caribiana

сряда, 4 ноември 2015 г.

Книгите, мечтите и аз

Чета си аз книгата, поредната. Чудя се вече, коя да ми е любима. Поредната заплетена история, поредната свалка, поредната единствена и неповторима. И продължавам да чета... Започвам да си мисля, че е възможно и в живота да си единствена, да ти се случи нещо подобно на героинята на романа.
А дали? 
Колко от нас са намерили любовта и не са я изтървали? Колко имат щастието да са точно с тази или онзи който пали огъня в тях? Сложен въпрос. И колкото и да ми идва да започна да пиша иронично - винаги когато се замисля за нещо сериозно иронията ми измества иначе сериозната тема. Та, няма или поне ще се постарая да не я включвам. 
Но явно пък не ме бива да пиша сериозно... Отклоних се от темата, връщам погледа си върху принца или принцесата. Какво е значението? Нали те, макар и измислени във въображението на някой писател имат всичко. Да, точно те. Изказани на глас мечти, записани и запечатани в хартиени редове. Любовта им остава вечна. А любовта на автора? Обикновено тия дето така умело описват подобни чувства не са ги изпитвали или пък си спомнят, или мечтаят да ги изпитат отново. 
За какво мечтая аз ли? Важно ли е? Нима трябва да се разглежда всяка една мечта поотделно? Важното е, че на куп повечето мечти се отнасят до любовта и копнежите, до онова странно чувство, което те кара да изпитваш странния непознат гъдел в корема, да ти затрепти под лъжичката.

caribiana

Една история за двама
При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той – непораснал мъж. А тя – жена,
и малко повече – момиче.
Той сутрин и рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.
И после той и композира дъжд
и ляга като вятър във косите и.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.
Надвечер той утихва, уморен
във ласкавата топлина на дланите и.
А тя превръща залеза в море
и устните и стапят тишината му.
Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова, във тъмното
и след това заспива до гърдите му...

Дамян Дамянов

Разбираш ли бе идиот,
защо ти е в листата връзка,
щом липсва тя във цял живот?
Я взри се, взри се малко само
наоколо си - де е тя?
Каква ти връзка! Връзка няма
изобщо нищичко в света.
Живот, смърт - всичко си протича
със ред, без ред, отпред, отзад.
Светът, виж - толкоз хаотичен,
и все пак, виж го - екстра свят...
...Та все не смогвам... И листата
хвърчат, хвърчат си. На въртоп.
Листа, объркани от вятър.
Като самия ми живот.

вторник, 3 ноември 2015 г.

Дамян Дамянов

Когато те измислих се уплаших !
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен - силния да победи !
Когато те измислих, цял изтръпнах
не сън - жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина !
Когато те измислих се побърках
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрила !
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

Стратигии

   Аз съм обикновен човек, обикновена жена. Домакиня, майка, работеща жена. Като повечето, в моето "завидно" положение ми се налага жонглирам между няколко отделни личности и професии всеки ден. Като уверявам ви, доста е трудно да си няколко отделни човека за един ден или в рамките на час, или минути. Това не е раздвоение на личността, защото аз сутрин съм работеща жена, обслужвам клиенти, след обяд се превръщам в учител - кой да обясни на сина ми как се пише буквата "а, ъ" и още 28 букви или как се смята... Кой ако не аз? Учителките все пак имат само по 35 минути... а те не стигат за нищо! Едновременно с учителка обаче, аз съм и домакиня. Готвя, мия чинии, простирам пране - добре, че е пералнята та да ми изпере. Ако можех да си купя и печка, която сама да готви... До тук изброих 3 отделни личности. Но те далеч не са толкова.
    Представете си обаче, както съм учителка и домакиня и само сменям личност след личност - по някое време съм готова измия детето с гъбата и да връча тетрадката на мивката - и така в същото време ми звъни приятелка, и аз се превръщам и в психолог. Не, няма нищо сложно в това. Та Наполеон може само да ни гледа нас жените да цъка с език и нервно да потропва с крак. Можем да продължим с изброяването на професиите, за личностите бройката оставям на вас. Мит е, че жените не можели един буркан да си отворят. Даже когато пантите на вратичката на шкафа ми се разхлабят си ги затягам, което може да се каже ме превръща и в майстор. А когато ходя до магазина за хляб и се връщам с три пълни торби пък ставам - всъщност идват ми няколко идеи как да се нарека, но ще се въздържа.
    И така какъв е извода? Супер Марио и супер Любо не могат да ни стъпят на малкия пръст. А после мързеливи сме били. Не мисля, че на някоя е чуждо как след цял ден чистене и готвене или пък след напрегнат ден сяда да изпие следобедното си кафе пред компютъра, а в същия момент се прибира Златото и цъка с език: "По цял ден на пред тоя компютър седиш!" - с голяма доза обвинение в гласа. После той се опва на дивана с бира в едната ръка и дистанционното в другата.
   Няма да питам повече за изводи, просто ще кажа, мили дами преместете времето за пред компютъра сутрин или по възможност през нощта, защото няма значение какво сте свършили, когато той се върне и ви завари да разцъквате във Фейсбук.

неделя, 1 ноември 2015 г.

1-ви Ноември, Ден на Народните Будители

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК БЪЛГАРИ!





Денят на народните будители е български празник, ознаменуващ делото на българските просветители, книжовници, революционери и свети будите на възраждащия се национален дух, стремеж към образование и книжовност. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември. 

Здравей, Ноември

Вече е студено, лятото остана на далеко. Сутрин има гъсти мъгли и много облаци. Е, има го слънцето, показва се боязливо от време на време, опитва се да ни стопли - поне малко. Листата по дърветата от жълти стават кафяви. И все пак не е ли прекрасно, когато се събудиш сутрин и седнеш да пиеш горещото си кафе до прозореца, пред тази гледка? Ноември е онази прелюдия към предстоящата зима, към празничните дни, към снежните човеци. Последния месец, в който има слънце и все още градусите надхвърлят минуса. Не по-малко хубав от всички останали месеци!
Добре дошъл Ноември.

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

Когато се опитвам да избягам (2)

И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после. До без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...

А те обичам... както никой друг.

– caribiana

Искам

Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря... Да си дръзка плаха, да си сълза и усмивка, да си огън и вода, да си моя и чужда, едновременно... Искам да те искам... Искам да ме искаш...

Не те измести никой

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

- Елисавета Багряна
1959

Успешният ден

Има ли песни които ви натъжават или пък такива които ви карат да се усмихвате при някой спомен?
Аз имам много такива песни. Всъщност, няма песен която да не ми напомня за нещо, каквото и да е то. Ума е странна работа, има песни които съм слушала е някой филм и просто са ми харесали, но после когато ги чуя случайно си мисля за разни неща, понякога дори си припомням сцените от съответния филм. Има парчета дето като ги чуя ми идва да скокна и да започна да чистя, такива които пък могат да ме разплачат, разтанцуват или пък ме карат да си представям приятни неща с отворени очи.
Музиката е приятно нещо. С нея можем да направим много, много, много неща. Аз например имам приятели, с които си общуваме с песни, когато искаме да си кажем нещо, което другите да не разбират. Ха! Изградили сме си кодове - таен език.
Много е приятно и сутрин да слушаш музика, когато съм ядосана също ми върши доста работа, когато искам да си излея чувствата... Всичко което трябва да направя е просто да я пусна, а после ума ми свършва останалата част. Дори, за да започна да пиша трябва да чуя песен, която ме вдъхновява - лошо е само когато съответното парче започна да ми втръсва, понеже въртя само него.
И така... Кафето ми е готово, сега остава само да си пусна музика и денят ми може да започне с усмивка. 

сряда, 7 октомври 2015 г.

На края

Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат... Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе – лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.

caribiana

Селвер

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук.
... а всяка тишина е някакво начало.
Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг...
И да ме виждат само ветровете.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ...
А после много дълго ще съм птица.
Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране - като присъда.

Добро утро

Ей така е всяка сутрин! С приятна музика, кафето и две цигари - ритуал по събуждането. Да видиш новините във Фейсбук, кой с кого се е снимал, кой къде е ходил, кой какво е изпитвал, кой какво е харесал. А не е далеко времето, в което същия ритуал го изпълнявахме в близкото кафене, гледахме се в очите, кафето ни беше дълго с две захарчета и суха сметана. Разправяхме си клюките и се смеехме, разправяхме си плановете без да се тагваме никъде, освен може би само в ума ни. Но си го знаехме - утре сутрин пак сме там. И нищо, че и през деня сме заедно, нищо че всичко което ни се случва и на другите се случва, пак имаше за какво да говорим. Сега си седим сами пред компютъра, близкото кафене го затвориха - има Фейсбук. Сами сме, не се усмихваме, само харесваме постове и снимки. Кафето вече не е дълго, не е със захар - изучихме се с мляко си го пием. Ритуала по събуждането има, но как беше хубаво тогава...

Таня Димитрова

Ще ти кажа защо ме обичаш
Ината съм.
Това го знаеш.
Друго?
Не свеждам никога главата си.
Понякога изглеждам много луда
и често патя от устата си.
Усмихвам се – тогава съм красива.
И ако няма път – вървя в тревите.
Не плача никога – дори да ми е криво.
Но гледам всеки право във очите.
Изправям се след всеки удар на живота
Навеждам се, за да не се пречупя
Поправям се, ако изпея грешна нота
И трудно (даже никак) може да ме купиш.
Проклета съм.
Но и това го знаеш.
Друго?
Умея да ти пропълзя под кожата.
И да те влюбя в мен. Да те загубя.
А после – да изкарам теб виновен.
Безценна съм.
Това го знаеш.
Също.
И бягам. Но понякога се връщам.
Обичаш ме?
Когато спра да бягам
или поискаш с тебе да остана
ще бъде само и единствено когато
обикнеш даже Дявола в душата ми...

събота, 3 октомври 2015 г.

Щастие

    Беше ме питал за щастието. ЩАСТИЕТО! Да, щастието е във всичко, то е онова което те кара да се усмихваш без причина, то е онова, което те кара да ревнуваш, то е блясъка в очите ти, то е в начина по който докосваш или когато просто протегнеш ръка към мен, докато гледаш филм, когато ме наблюдаваш шофирайки, когато прегърнеш на сън, когато се засмееш на шега. Когато правиш с мен секс, когато ми се обаждаш по телефона. Щастието е дори във вечерята на масата или в дрехите които си облякъл. Всяко нещо, може да носи щастие, колкото и малко и банално да е. Защо не го виждаш ли? Не го виждаш, понеже си твърде зает да си мислиш, колко си нещастен, как все на теб не ти случват хубави неща, колко си самотен и колко си използван. Вглъбен си в себе си и толкова копнееш за нещо, което притежаваш цял живот, което винаги е присъствало в ежедневието ти. Отвори очи, огледай се и спри да виждаш калта и мръсотията. Излез с приятели и ми кажи, не е ли това щастие?

петък, 2 октомври 2015 г.

Защото ти си моето безсъние...

Не спиш, нали?
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.
Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...
Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.
Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.
Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...

– caribiana

Тя

Гледаш я една една такава обикновена, с нищо по-различна от другите и си казваш: "какво толкова й има..." . Но после тя ти позволява да надникнеш в душата й, да видиш малко ъгълче от нея. Толкова малко, че чак не можеш да си представиш, колко е голяма душата й всъщност. И ти харесва, привлича те. Това което виждаш е неизмеримо с нищо познато. Обикновената се превръща в единствена, в неповторима, в най-различната. Започваш да я искаш и то единствено за себе си, да се нуждаеш от нея, от душата й, от същността й. Тя се превръща в наркотик за теб и ти имаш нужда от нея все повече и повече, все по-отчаяно от преди. Тази приятелю е истинската!

Въпрос на избор

   Снощи, някъде някой е правил секс с някого. Хубав, забранен, първосигнален секс. От тези, които оставят следи по тялото и ухание в дома ти.
   Тази нощ някой е изневерил, а на друг са изневерили. Спали сте блажено в топлите си легла, докато някой е разбивал нечие сърце, докато друг пък е усещал в стомаха си първите пеперуди на влюбването.
   Нечия възглавница е попивала сълзи от обида, от липса, а пък друга е била изритана на пода.
Тази нощ някои съседи не са спали добре, забивали са юмруци в стената, псували са и гневно са се завивали през глава.
   Понякога нещата просто се случват. Въпрос на обстоятелства, на настроение, на осветление дори ... Но никога не е въпрос на съвест. Съвестта е за децата.
   Сега играем игри, от които сме се страхували преди. Всъщност това са старите детски забавления, но по-жестоки, по-животински, без кръв и сополи. Игри на ловец и плячка, на сила и подчинение, на стражари и апаши, игри на прелъстяване, на самодоказване.
Всички се бием в тази война. Понякога сме профи, друг път - аматьори.
И най-важното: винаги има ранени и убити!
   А ти къде беше тази нощ?

Добре дошъл

   Здравей, страннико.
   Дошъл си, заповядай поседни, почини от пътя - макар навярно да седиш на топло в стола си у вас. Представям си те, с чаша горещ чай от мента, а на вън бушуват ветрове. Не си тръгвай още, дошъл си вече в Моя свят. Заповядай, казвам ти отново. Разгледай, може да ти хареса, ума е непредвидим, вкуса също. Не винаги е сладък или горчив, понякога е смесен. Като добре сготвеното ястие.

Добромир Радев

Мразиш ли, когато те излъжат?
Стенеш ли, когато те боли?
Искаш ли, когато не ти дават?
Значи, че си жива - разбери!

Бягаш ли, когато теб те гонят?
Живееш ли със своите мечти?
Тръгваш ли, когато те прогонят?
Значи, че добра си - разбери!

Любиш ли когато теб те любят?
Даряваш ли ти ласки до зори?
Страдаш ли, когато те загубят?
Истинска жена си - разбери!

Можеш ли, когато ти е трудно?
Плачеш ли със бисерни сълзи?
Надяваш ли се някога на чудо?
Значи, че си силна - разбери!

Смееш ли се щом душата плаче?
Загърбваш ли предателите ти?
Целуваш ли разплакано сираче?
Значи, че човек си - разбери!

Децата са страхотни!

Зима.
Детска градина.
Следобед.
Децата се подготвят за тръгване и възпитателките и лелките помагат при обличането. Четиригодишната Ради нещо се бави с обувките и една от лелките идва на помощ. Високите обувки на хлапето влизат с мъка, сякаш са с поне два номера по-малки, но накрая, потънала в пот жената се справя, само за да чуе:
- Ама те са на обратно!...
Поглежда и се вцепенява - наистина дясната и лявата са разменени. Оказва се, че процесът на сваляне е почти толкова трудоемък, колкото и слагането. В края на краищата, обувките заемат полагаемите им се места, а Ради съобщава:
- А това не са моите обувки!...
Лелката буквално се изприщва, нервно (но далеч по-бързо, благодарение на натрупания опит) ги сваля е пита:
- А къде са твоите?
- Вкъщи. Татко ги залепи, а аз днес съм със старите обувки на батко Влади.
Едва сдържайки се да не закрещи, лелката подновява усилията по поставянето на зимното снаряжение. Когато най-после приключва, оглежда детето, после разравя и шкафчето му и със смес от надежда и отчаяние пита:
- А къде ти са ръкавичките?
- Като дойдох сутринта, ги сложих в обувките...

Добро утро, Октомври

    Още едни месец започна, а всичко е уж същото. Есенните листа започват да краят света около нас, слънцето се показва свенливо, срамежливо. Сякаш не ни препичаше ярко и весело цяло лято. Вече сме облекли горнища, жилетки, обули сме чорапи, а джапанките, с който скитахме по плажа са прибрани - на изчакване до другото лято, вероятно за да бъдат заменени от нови.
     Иначе дните започват по същия начин. Събуждане, кафе, Фейсбук, някоя игричка, музика, работа - в къщи или на работа. Нищо не се променя, само сезона, само времето продължава да тече. Навиците, привичките всичко си остава непроменено от сезона. Дрехите се трупат, джапанките чакат. Така беше миналата година, така е тази, така ще е и следващата.

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Сън

  Когато той се появи пред мен дъха ми секна. Най-малко очаквах да го видя, дори не бях мислила за него от толкова много време, че можеше да се каже, че съм го забравила. Да, мисля че не изпитвах чувства към него, поне до този момент. Сега когато го видях кръвта ми се вледени, а сърцето ми пропусна поне два удара... Той се вторачи първи в мен и аз потръпнах, макар да знаех, че всъщност не ме вижда.

    Изминаха няколко седмици, засичах го на различни места из града, но винаги успявах да се скрия. Лошото беше, че той е приятел на онзи, когото моята приятелка харесва и така шанса ми за среща с него се увеличаваше многократно. Все пак някак успявах да я избегна до онази нощ на карнавала.

    Приятелят му ме попита какво е имало между нас, че винаги бягам от него, не казах нищо, не беше негова работа. Но тогава той ми се усмихна предизвикателно и нагло, а ми каза, че му е съобщил за мен и за това, че съм в града. Сърцето ми се сви на малка топка, толкова много че чак болезнено. Идваше ми да се развикам, но беше безполезно, така или иначе стореното си оставаше сторено. Най-доброто решение, което можех да взема бе да си отида.

    Проправях си път през тълпата, само аз вървях в обратна посока. Късата черна рокля не ми позволяваше да вървя толкова бързо колкото ми се иска и чувах как токчетата ми потропват по паважа. Пресякох булеварда, които би трябвало да е затворен, но за всеки случай се огледах. Стори ми се че зад себе си мярнах мъжки силует, насочен също в грешната посока на движение. Затворих очи и си помислих, че си фантазирам, кръвта ми бушуваше здраво из тялото и бучеше в ушите ми. Всичко беше плод на въображението ми.

    Дори на достатъчно разстояние от центъра беше твърде оживено, достигнах мястото където всички паркираха. Наложи се да спра, за да изчакам една кола да мине. В момента в който спрях, той се опря плътно в мен и сложи ръката си върху китката ми.

    Затворих очи.

    Дишането ми се участи.

    Бях намерена, беше ме видял, беше вървял след мен, не можах да му избягам. Спусна свободната си ръка по корема ми. Кълна се, сърцето ми беше на път да пробие ребрата ми и да изскочи от тялото ми. Блъскаше с такава сила, че можех да усетя пулса си във всяка част от тялото ми.


- Защо бягаш от мен? - Прошепна в ухото ми, корема ми се сви, косъмчетата по врата ми настръхнаха.

    Отворих очи и се чудех сън ли беше или истина…

сряда, 30 септември 2015 г.

Само с поглед ''


 Вятъра вееше в косата й и мотаеше няколко кичура по лицето й. Той беше с няколко приятели. Тя вървеше срещу тях. Светлините на нощния град осветяваха лицето й слабо, но дори така я караха да изглежда по-красива от всяка друга. Тя беше сама и замислена. Погледа й забит някъде в земята и тя определено, не беше на онзи тротоар, докато някой от приятелите му не подвикна нещо по нея и тя не вдигна глава в объркване. Когато го видя за секунда се спря и замръзна на място, после отново тръгна към него. Той си представяше, че сега тя идва, за да го целуне, но те просто се разминаха, гледайки се в очите също като онзи първи път в който се бяха видели в онова малко кафене през онзи студен зимен ден. Дори приятелите му замълчаха щом забелязаха начинa по който се гледат. Когато се разминаха тя се усмихна щастливо, не предполагаше, че ще го види някога отново. Той също затвори очи, мислеше си, че е невъзможно да я види пак в толкова голям град, но я беше видял. И двамата се обърнаха едновременно и веднага щом очите им отново се намериха тя прехапа устните си. "Ако те видя още веднъж..." помислиха си едновременно.

Само с поглед

Тя стоеше с приятелките си в онова малко кафене. Бяха седнали до прозореца, от чашите на масата им излизаше пара, на вън валеше сняг на едри парцали. Кафенето беше пълно, хората сякаш се криеха в него на сухо и топло. Тя говореше с приятелките си, смееха се. Той беше няколко маси през нейната и не спираше да я гледа. Погледа му прикован в нея от момента, в който влезе в заведението, но тя не го забелязваше, докато без да иска не погледна в негова посока. В началото може би не осъзна, колко втренчено я наблюдаваше той, отмести погледа си бързо, почти веднага щом засече неговия, бузите й поруменяха от неудобството да те хванат да се заглеждаш в непознат. Но след малко пак го погледна, този път съвсем съзнателно и уверено. Тя искаше да го види, да го погледне отново. Когато погледите им отново се срещнаха и те се вгледаха задълбочено един в друг, усмивката й изчезна. На нейно място се появи някаква свенливост, някакво предизвикателство, което я направи още по-интригуваща... Гледаха се без да мигват, докато тя не сведе поглед и не прехапа устните си.  Той едва се задържа на мястото си, когато тя направи това. Наложи се да хване масата здраво. Искаше да отиде до нея, да чуе гласа, да се докосне до кожата й, да усети парфюма й...

вторник, 29 септември 2015 г.

...

Любимият ми вкус на нощ -
носи твоят парфюм в порите си.
И превърнат в свиреп хищник,
въпреки вегетарианската си порода
шофирам с 220 в насрещното по
завоите на тялото ти.
С пяна по устата си и завързани очи,
очаквам съдбата си зад всеки ъгъл - задънен път,
или безкрайна магистрала с цъфнали вишни край банкета. 
Не ме е страх. 
Да катастрофирам.
В гърдите ти...

             Д.Ф.

    Тишина.
    Само това остана след теб.
    Самота.
    Толкова тежка, че ми идва да крещя.
    Тишина. Знаеш ли какво е да боли от тишина? Аз знам. От утре с теб ще сме непознати, непознати които се познават до болка добре. Ще се гледаме, ще разпитваме един за друг, ще сее мислим... И всичко ще остава скрито.
    Това не е просто края на любовна история, не е и история за разбито сърце. Има край, и разбити сърца, но любовта продължава, а болката е и за двамата. Няма ги ония лигавите, сълзливи статуси, само болка, от която искаш да избягаш. Но не бягаш, продължаваш да стоиш, само тя ти напомня, че всичко е било истинско, а не просто въображение. Само болката изкарва наяве спомените за нас, притаени някъде на вън под нощното небе. Усмихваше на себе си, а после затваряш очи, припомняш си устните ми.
    Боли.
    Толкова боли! Но като истински мазохисти не спираме да се отдалечаваме. Всеки от нас си мисли, че може би пътищата ни отново ще се пресекат.
     Или пък не?!

Избор

      Как мислиш, ще продължиш ли напред? Ще тръгнеш ли сам по пътя си, ще ме оставиш ли в миналото? Спомен от отминали дни, някой слънчеви, други дъждовни, но просто отминали. Изчерпахме ли се вече? Колко ни остана от онова което бяхме? Пораснахме ли? Променихме ли се? Да, различни сме, цялото което бяхме заедно сякаш е разбито. Лъжите ли ни бяха много, времето ли не стигна? Наситихме ли се един на друг? Сега сме на парчета, нараняваме се един друг, да видим кой го може по-добре от другия. И вместо да предизвикваме усмивките си, предизвикваме сълзи и гняв, тъжни мисли, мрачно настроение. Колко ще продължи това? Ще се върнем ли съм себе си някога отново?
    Как?
    Как ще се възстановим, след като сме на хиляди парчета, които болят ужасно?    
    Знам, че съжаляваш защото, аз също съжалявам и знам, че ти тежи - тежи и на мен също. Знам всичко, просто знам. Знам, че ще прочетеш всеки ред, че ще знаеш, че той е за теб. Защото ти си във всяка моя клетка. Сънувам устните ти, копнея за кожата ти...
    Не си отивай, остани. Аз оставам тук, където бях вчера, където ще съм и утре.
    А ти? Какво ще направиш ти?

Отрова

    Няма да започна от далеко, няма да се обяснявам на широко, няма да хабя думи и енергия в напразни усилия да съхраня нещо вече обречено.
    Днес си направих чай от мента - за успокоение - и най-неочаквания гост се появи. Облечен в нови дрехи - унижение, парфюмиран със заблуда, накичен с обиди на вратата ми се появи Разочарование. Усмихна ми се лицемерно и дори не попита как съм - от хорска срама, за благоприличие, а аз го гледах и премигвах, не знаех ще ми намине, още по-малко, че ще ме пречупи. Но все пак го направи, без да се поколебае за миг, само с един замах. Разочарованието се намести в мен, на топло и сухо, удобно място вътре в сърцето ми. Показа ми, че да вярваш в хората не е нищо хубаво, припомни ми стари уроци, които ме бе давал. Сега си стои загнезден, вкоренен - трябва му толкова малко. Трови ме и се увива като плевел. А урока е безценен - не се доверявай!