Тишина.
    Само това остана след теб.
    Самота.
    Толкова тежка, че ми идва да крещя.
    Тишина. Знаеш ли какво е да боли от тишина? Аз знам. От утре с теб ще сме непознати, непознати които се познават до болка добре. Ще се гледаме, ще разпитваме един за друг, ще сее мислим... И всичко ще остава скрито.
    Това не е просто края на любовна история, не е и история за разбито сърце. Има край, и разбити сърца, но любовта продължава, а болката е и за двамата. Няма ги ония лигавите, сълзливи статуси, само болка, от която искаш да избягаш. Но не бягаш, продължаваш да стоиш, само тя ти напомня, че всичко е било истинско, а не просто въображение. Само болката изкарва наяве спомените за нас, притаени някъде на вън под нощното небе. Усмихваше на себе си, а после затваряш очи, припомняш си устните ми.
    Боли.
    Толкова боли! Но като истински мазохисти не спираме да се отдалечаваме. Всеки от нас си мисли, че може би пътищата ни отново ще се пресекат.
     Или пък не?!