Една порода

Така, като те гледам колко си умислен... Като човек в безизходица си. Не казвай нищо приятелю, аз може да съм жена, но знам. Знам за какво мислиш, знам. Изпитвала съм го вече.

Мислиш ли, че тя е за тебе? Не, не ми отговаряй, ами си помисли. Аз знам какво иска твоето сърце, не можеш да не го послушаш, то я жадува, иска я, всяка твоя клетка я иска. Помня като се запозна с нея, разказа ми - ти помниш ли? Колко невзрачна изглеждала, как искала да се хареса и колко глупава ти се е струвала. А сега какво? Казах ти, опознай я първо, но ти побърза да се влюбиш, побърза да я пожелаеш. И тя сгреши с теб - сигурна съм. Мислеше те за дете, за момченце, на което лесно може да казва всичко, а то какво? Оказа се мъж, истински, дето иска думата му да се чува, дето получава всичко. Лошото е, че и двамата сте една порода. Инати до Бога, силни, уверени в себе си. И двамата сте остри камъни, а с два остри камъка брашно не се мели. Но пък се държите, не се пускате. Май и тя се влюби... Хем сте слаби - имате нужда един от друг, хем сте силни - никога не си го признавате. Накрая ще се съсипете взаимно, защото сте като децата. Не разбирате какво си причинявате, но продължавате.
Не го мисли приятелю, не го мисли. От много мисли в любовта полза няма, времето минава, тя те изтърва и ти изтърваш нея. Я по-добре й се обади, кажи й че я обичаш. Колкото и да сте се скарали, всичко е поправимо, докато сме живи. После ще е късно. Не я оставяй и ти не се оставяй. Щом обичаш бъди там.