Промяна

Срещаш момиче на улицата и я харесваш, запознаваш се с нея, каниш я на среща. Всяко действие, което извършваш спрямо това момиче, те кара да я опознаваш, да разбираш реакциите й и да знаеш защо са такива. А всяко опознаване, всяко ново качество те привлича към нея, привлича те докато накрая не се влюбиш и първоначалното желание, което си имал просто да я направиш своя, вече остава назад. Вече не искаш „просто“ да е твоя, вече искаш да е само твоя и на никой друг. Искаш усмивките й за себе си, искаш погледите и мислите й за себе си. Виждаш само нея, мислиш само за нея, чуваш само нея, усещаш само нейното присъствие, нейния аромат в стаята или по дрехите си останал, за да ти напомня, че е била тук, че те е обичала и е съществувала, че вече е просто спомен, от минали дни, които няма да се завърнат повече, в които си бил щастлив. Тогава идва тъгата, идва онзи момент, в който самосъжалението те завладява и го прави толкова силно, че започваш да се питаш „С какво заслужих това? С какво тя заслужи това?“, но отговори няма. В един момент с цялото самосъжаление отваряш очи и виждаш, колко се е променил света, виждаш че той продължава напред и не спира, макар и ти да си спрял – на света не му пука за теб, за болката или чувствата ти, на живота още по-малко. Опитваш да наваксаш изгубеното време, но вече е безвъзвратно погубено и връщане няма, за това решаваш, че ще продължиш напред, но как като целия ти свят е сринат из основи. Поставяш нови, започваш да градиш всичко отново… Минава известно време и точно когато си мислиш, че вече нищо не е в състояние да обърне малкия ти свят се появява тя – новата причина за живот. Новата причина, предпоставка за унищожението на малкото постигнато…