Искаш да трошиш, да изпочупиш всичко наоколо, представяш си го. Представяш си как крещиш с цяло гърло и изкарваш всичко насъбрано. Но истината е друга. Всъщност всичко остава само в ума ти, ти стоиш кротко, послушно, мълчаливо и външно - нищо. А от вътре гориш! И не можеш да потушиш пожара или поне не знаеш как. Искаш да си го изкараш върху странични хора, но знаеш, че те не са виновни, за това продължаваш да мълчиш. Всяка минута тече бавно, толкова бавно, че поглеждаш отчаяно часовника, да не би времето да е започнало да тече в обратна посока? Защото яда не си отива, става все по-голям и по-голям, вече се чудиш къде го побираш и как. Яд породен от безсилие, от това, че са те накарали да се чувстваш малък, унижен. Идва ти да заплачеш.
Тази ярост не стихва, обидата и гнева не изчезват. Остават и те тормозят, появяват се в неочаквани моменти и те карат да се превръщаш в звяр, изкарват от теб неподозирани мисли и постъпки. Все пак всички сме хора и нищо не ни е чуждо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар