Само с поглед ''

 Вятъра вееше в косата й и мотаеше няколко кичура по лицето й. Той беше с няколко приятели. Тя вървеше срещу тях. Светлините на нощния град осветяваха лицето й слабо, но дори така я караха да изглежда по-красива от всяка друга. Тя беше сама и замислена. Погледа й забит някъде в земята и тя определено, не беше на онзи тротоар, докато някой от приятелите му не подвикна нещо по нея и тя не вдигна глава в объркване. Когато го видя за секунда се спря и замръзна на място, после отново тръгна към него. Той си представяше, че сега тя идва, за да го целуне, но те просто се разминаха, гледайки се в очите също като онзи първи път в който се бяха видели в онова малко кафене през онзи студен зимен ден. Дори приятелите му замълчаха щом забелязаха начинa по който се гледат. Когато се разминаха тя се усмихна щастливо, не предполагаше, че ще го види някога отново. Той също затвори очи, мислеше си, че е невъзможно да я види пак в толкова голям град, но я беше видял. И двамата се обърнаха едновременно и веднага щом очите им отново се намериха тя прехапа устните си. "Ако те видя още веднъж..." помислиха си едновременно.

Само с поглед

Тя стоеше с приятелките си в онова малко кафене. Бяха седнали до прозореца, от чашите на масата им излизаше пара, на вън валеше сняг на едри парцали. Кафенето беше пълно, хората сякаш се криеха в него на сухо и топло. Тя говореше с приятелките си, смееха се. Той беше няколко маси през нейната и не спираше да я гледа. Погледа му прикован в нея от момента, в който влезе в заведението, но тя не го забелязваше, докато без да иска не погледна в негова посока. В началото може би не осъзна, колко втренчено я наблюдаваше той, отмести погледа си бързо, почти веднага щом засече неговия, бузите й поруменяха от неудобството да те хванат да се заглеждаш в непознат. Но след малко пак го погледна, този път съвсем съзнателно и уверено. Тя искаше да го види, да го погледне отново. Когато погледите им отново се срещнаха и те се вгледаха задълбочено един в друг, усмивката й изчезна. На нейно място се появи някаква свенливост, някакво предизвикателство, което я направи още по-интригуваща... Гледаха се без да мигват, докато тя не сведе поглед и не прехапа устните си.  Той едва се задържа на мястото си, когато тя направи това. Наложи се да хване масата здраво. Искаше да отиде до нея, да чуе гласа, да се докосне до кожата й, да усети парфюма й...

...

Любимият ми вкус на нощ -

носи твоят парфюм в порите си.
И превърнат в свиреп хищник,

въпреки вегетарианската си порода

шофирам с 220 в насрещното по

завоите на тялото ти.

С пяна по устата си и завързани очи,

очаквам съдбата си зад всеки ъгъл - задънен път,

или безкрайна магистрала с цъфнали вишни край банкета. 

Не ме е страх. 

Да катастрофирам.

В гърдите ти...

             Д.Ф.

    Тишина.
    Само това остана след теб.
    Самота.
    Толкова тежка, че ми идва да крещя.
    Тишина. Знаеш ли какво е да боли от тишина? Аз знам. От утре с теб ще сме непознати, непознати които се познават до болка добре. Ще се гледаме, ще разпитваме един за друг, ще сее мислим... И всичко ще остава скрито.
    Това не е просто края на любовна история, не е и история за разбито сърце. Има край, и разбити сърца, но любовта продължава, а болката е и за двамата. Няма ги ония лигавите, сълзливи статуси, само болка, от която искаш да избягаш. Но не бягаш, продължаваш да стоиш, само тя ти напомня, че всичко е било истинско, а не просто въображение. Само болката изкарва наяве спомените за нас, притаени някъде на вън под нощното небе. Усмихваше на себе си, а после затваряш очи, припомняш си устните ми.
    Боли.
    Толкова боли! Но като истински мазохисти не спираме да се отдалечаваме. Всеки от нас си мисли, че може би пътищата ни отново ще се пресекат.
     Или пък не?!

Избор

      Как мислиш, ще продължиш ли напред? Ще тръгнеш ли сам по пътя си, ще ме оставиш ли в миналото? Спомен от отминали дни, някой слънчеви, други дъждовни, но просто отминали. Изчерпахме ли се вече? Колко ни остана от онова което бяхме? Пораснахме ли? Променихме ли се? Да, различни сме, цялото което бяхме заедно сякаш е разбито. Лъжите ли ни бяха много, времето ли не стигна? Наситихме ли се един на друг? Сега сме на парчета, нараняваме се един друг, да видим кой го може по-добре от другия. И вместо да предизвикваме усмивките си, предизвикваме сълзи и гняв, тъжни мисли, мрачно настроение. Колко ще продължи това? Ще се върнем ли съм себе си някога отново?
    Как?
    Как ще се възстановим, след като сме на хиляди парчета, които болят ужасно?    
    Знам, че съжаляваш защото, аз също съжалявам и знам, че ти тежи - тежи и на мен също. Знам всичко, просто знам. Знам, че ще прочетеш всеки ред, че ще знаеш, че той е за теб. Защото ти си във всяка моя клетка. Сънувам устните ти, копнея за кожата ти...
    Не си отивай, остани. Аз оставам тук, където бях вчера, където ще съм и утре.
    А ти? Какво ще направиш ти?

Отрова

    Няма да започна от далеко, няма да се обяснявам на широко, няма да хабя думи и енергия в напразни усилия да съхраня нещо вече обречено.
    Днес си направих чай от мента - за успокоение - и най-неочаквания гост се появи. Облечен в нови дрехи - унижение, парфюмиран със заблуда, накичен с обиди на вратата ми се появи Разочарование. Усмихна ми се лицемерно и дори не попита как съм - от хорска срама, за благоприличие, а аз го гледах и премигвах, не знаех ще ми намине, още по-малко, че ще ме пречупи. Но все пак го направи, без да се поколебае за миг, само с един замах. Разочарованието се намести в мен, на топло и сухо, удобно място вътре в сърцето ми. Показа ми, че да вярваш в хората не е нищо хубаво, припомни ми стари уроци, които ме бе давал. Сега си стои загнезден, вкоренен - трябва му толкова малко. Трови ме и се увива като плевел. А урока е безценен - не се доверявай!

...

Вратата ми премръзна от очакване,
да влезе някой, нещо да се помени.
Омръзна й пиянското натякване,
"Какво да правя? Боже, помогни!"

А бе видяла хора всякакви,
години лоши, но години и дори.
Бе видяла моето падение,
но и чула моето "Стани!"

С мене пееше и с мене крачеше,
как да я оставя след това?!
С болките ми падаше, с подемите ми крачеше
и постепенно с мене остаря.

Дойдох, бях жив, тя бе мъртва,
живот й дадох с тези две ръце,
без да знам, че тя тепърва
ще спре смъртта ми казвайки "О, не!"

Идваха, стояха, заминаваха - приятелите
тя бе тъжна, но добра.
Не закъсняваха и бедите - наминаваха,
но срещу тях, тя бе истинска врата.

Сега ме гледа, пия заминавам...
И плаче, зная нищо, че стои
и аз не мога на вратата да й обяснявам,
че да я купя трябват ми пари.

А как ли бих могъл, нали ще ме проклина.
Та тя от мене знаеше добре -
с пари оправят се мнозина,
парите са за слабите мъже!

Гняв

    Искаш да трошиш, да изпочупиш всичко наоколо, представяш си го. Представяш си как крещиш с цяло гърло и изкарваш всичко насъбрано. Но истината е друга. Всъщност всичко остава само в ума ти, ти стоиш кротко, послушно, мълчаливо и външно - нищо. А от вътре гориш! И не можеш да потушиш пожара или поне не знаеш как. Искаш да си го изкараш върху странични хора, но знаеш, че те не са виновни, за това продължаваш да мълчиш. Всяка минута тече бавно, толкова бавно, че поглеждаш отчаяно часовника, да не би времето да е започнало да тече в обратна посока? Защото яда не си отива, става все по-голям и по-голям, вече се чудиш къде го побираш и как. Яд породен от безсилие, от това, че са те накарали да се чувстваш малък, унижен. Идва ти да заплачеш.
    Тази ярост не стихва, обидата и гнева не изчезват. Остават и те тормозят, появяват се в неочаквани моменти и те карат да се превръщаш в звяр, изкарват от теб неподозирани мисли и постъпки. Все пак всички сме хора и нищо не ни е чуждо.

Промяна

Срещаш момиче на улицата и я харесваш, запознаваш се с нея, каниш я на среща. Всяко действие, което извършваш спрямо това момиче, те кара да я опознаваш, да разбираш реакциите й и да знаеш защо са такива. А всяко опознаване, всяко ново качество те привлича към нея, привлича те докато накрая не се влюбиш и първоначалното желание, което си имал просто да я направиш своя, вече остава назад. Вече не искаш „просто“ да е твоя, вече искаш да е само твоя и на никой друг. Искаш усмивките й за себе си, искаш погледите и мислите й за себе си. Виждаш само нея, мислиш само за нея, чуваш само нея, усещаш само нейното присъствие, нейния аромат в стаята или по дрехите си останал, за да ти напомня, че е била тук, че те е обичала и е съществувала, че вече е просто спомен, от минали дни, които няма да се завърнат повече, в които си бил щастлив. Тогава идва тъгата, идва онзи момент, в който самосъжалението те завладява и го прави толкова силно, че започваш да се питаш „С какво заслужих това? С какво тя заслужи това?“, но отговори няма. В един момент с цялото самосъжаление отваряш очи и виждаш, колко се е променил света, виждаш че той продължава напред и не спира, макар и ти да си спрял – на света не му пука за теб, за болката или чувствата ти, на живота още по-малко. Опитваш да наваксаш изгубеното време, но вече е безвъзвратно погубено и връщане няма, за това решаваш, че ще продължиш напред, но как като целия ти свят е сринат из основи. Поставяш нови, започваш да градиш всичко отново… Минава известно време и точно когато си мислиш, че вече нищо не е в състояние да обърне малкия ти свят се появява тя – новата причина за живот. Новата причина, предпоставка за унищожението на малкото постигнато…

Тя е такава

Само опърничавите, инатите жени харесват ония изпълнения на ревност и собственическо отношение. Знаеш ли защо е така? Защото искат да бъдат опитомени. Те са своеволни, правят каквото си поискат, когато го поискат. Тия жени се обичат до живот, няма отказване, няма забравяне, завръща се отново и отново. Имаш нужда от нея, а тя не винаги има от теб и това те побърква, кара те да излизаш от кожата си. Искаш да си единствен за нея, искаш я само за себе си, да я притежаваш. Да е само твоя! Такава не можеш я опитоми, тя не става послушна.  С нея не можеш да се оправяш, тя не е обикновена, същински дявол е. Така я гледаш еднаква е с другите, по нищо различна, но отвътре е друга. Само с поглед те хвърля в огън, а после става като лед, кара те да я желаеш, да я искаш, но не като другите, ами по зверски, дивашки начин и след това винаги бяга. Ама така майсторки се измъква и те оставя сам с очакванията ти, че чак и ти се чудиш. И те пренарежда, прави те по неин модел, така че ти си зависимия, тя никога не е. А после, после търсиш във всички нея. Никоя няма да ти е достатъчна, защото никоя няма да е такава. Не се влюбвай в такава момче, като я разпознаеш бягай колкото и да те тегли към нея, махай се, защото ще изгориш!

Ние хората

    Колкото по-дълго се оглеждаш, толкова по-трудно става да се решиш на някаква крачка, а ние хората сме създадени да вървим наред. Живота ни се променя понякога за минути, измята се в граници несъответстващи на коловозите които сме изградили, приема причудливи форми и ни кара да изпълняваме прищявките му. Живота не е просто събития лоши и добри които ни се случват, той е игра и всеки дъх който си поемаме е стъпка, а всяко решение ход – правилен или грешен и няма връщане назад. В някой редки случай е поправимо, но не и когато е намесен човека, когото обичаш. Тогава призмата на светогледа се измества и изменя, лещите през които гледаме се пречупват в определен ъгъл, които ни кара да не виждаме или да виждаме, но изкривено. И не е вярно, че е в розово, всъщност интересните неща никога не са розови. Те винаги са сложни, объркани. И най-хубавото или най-лошото е, че никой не знае какво и кога ще му се случи. Просто игра на въображение…

Имам нужда от теб

    Докосни ме, не усещаш ли колко съм студена, прегърни ме премръзвам без твоята топлина. Затвори очи и си спомни красивите ни дни и тайните ни нощи, спомни си как се промъквахме като крадци, за да сме заедно, спомни си как ходехме на нашето място и се чакахме там с часове, само за да сме един с друг. Сега отвори очи и ме погледни, погледни сълзите които напират и ми кажи, виждаш ли същото момиче там? Кажи ми къде отидоха тайните и явните усмивки, които ми пращаше? Къде отиде нежността, с която ме ограждаше? Изгубихме се в познатото, в сивото. Сляхме се с останалите и сега не сме по-различни, също толкова отегчени и скучни сме. Няма ли я жаждата един за друг, която изпитвахме? Сякаш беше вчера, когато ме целуна за първи път, а мина толкова време, от както ме целуна за последен. Иди си, ако мислиш, че така ще е различно, иди си ако мислиш, че ще откриеш друга такава любов… Само глупаците се надяват на това и оставят истинската. Толкова е просто, а и толкова сложно да я съхраниш нали?

Обичай ме

    Не ме спирай от това да съм себе си. Не ми казвай каква да съм или какво да правя. Не ми режи крилете… Когато ходя по тънко въже над дълбока пропаст ме подкрепяй, когато стоя по пижама цял, ден ми кажи, че ми отива, остави ме да вървя боса, дори да се набода, не се ядосвай, когато хаоса около мен не ми причинява неудобство и не ме безпокой, не ме гледай подозрително, ако всичко около мен е хаотично, ако се усмихвам на други, не ми се сърди когато просто флиртувам. Не се опитвай да ме променяш, обичай ме такава каквато съм, аз няма да съм като теб. Хм, нали за това ме хареса – твоята пълна противоположност, но половината на едно цяло. Пасвахме си и бяхме толкова различни, а сега искаш да ме направиш като себе си. Не се опитвай да ме коригираш, така само ще ме осакатиш и вече няма да съм самодивата от сънищата ти. Остави ме такава, бъди моя рицар, не ме разбирай когато съм ядосана, не ме утешавай когато плача безпричинно, не искай от мен да използвам прибори. Бъди този в когото се влюбих без усилие, а ако все пак продължиш и искаш да ме промениш, тръгни си без да се обръщаш. Аз няма да ти се сърдя, не го прави и ти… Ще те сънувам, ще се уча да живея без теб, надявайки се, че и ти правиш същото. И ако любовта ни е толкова голяма, толкова истинска един ден когато си готов, ние отново ще се срещнем… Това ще ме искаш единствена, такава каквато съм!

Добро утро!

    За повечето ден като всички останали, просто поредния. За мен е нов, чист ден, ново начало на стара история с възможност за един по-различен и добър край. Иначе започва с обичайното кафе с мляко, а после и цигара. Като погледнеш всичко е същото, ритуалите се повтарят, навиците са си навици. Само надеждите са различни и се променят, като мечтите.

Желание

    Помоли ме да изпълня едно твое желание и аз се съгласих. Искаше да имаш един ден с мен, един незабравим ден с мен. Ден, в който аз да реша какво ще правим без ти да знаеш, ден в който няма да има проблеми, ден в който света няма да съществува. Ден, в който ще се смея без да мисля за нищо освен за щастието, в който няма да има теб и мен, а само нас. И аз ти го дадох. Дадох ти този ден, дори да не исках. Сега искам да ми го върнеш. Да, точно така искам да ми върнеш онзи ден и цялото щастие, което изпитах тогава. Искам да ми върнеш всяка минута, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяко докосване защото боли. Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен. Забравих за света заедно с теб, а понасям наказанието си сама. Върни се, върни ми деня, върни ми всичко! Повече няма да си позволявам нищо, само да си тук, само да се върнеш при мен. 

22 Септември

    Като всеки почивен ден, квартала е тих, хората не са на работа и се възползват, за да поспят до късно. Някой ранобудни вече си оправят колата пред блока и крещят на турски на детето бягащо около тях с топка в ръцете. Бабите от входа са излезли на "тиферич" и са се разположили на беседката до сами вход. Други комшии пък явно изобщо не са спали ( нали са почивни дни) - в апартамента до нас се вдигат яки купони! Маанетата се носят и огласят почти целия квартал, така че който е решил да се наспи в общи линии може да го духа. Други пазаруват, за да могат после да се насладят на заслужена почивка.
    Всъщност днес не е просто почиван ден. Жалко е как всички национални празници в България се превърнаха просто в почивни дни. Тук-там по терасите можем да срещнем някое простряно знаме и... нищо повече. Няма го празничния дух, няма я гордостта, че е празнуваме постигането на нещо значимо.
    Не ми се ще да бистря политиката, но дали ние българите не превърнахме държавата в това което е? Хвърляме цялата вина на управлението, безкрайния преход, малките доходи, големите данъци, високите цени. И може би за повечето неща нямаме пряка вина - нали не сме сложили ние подписа си по ония документи, който толкова добре ни закопават. Но попитайте децата, какъв празник е днес? Всъщност мисля, че и някой възрастни не са съвсем наясно, че 22 Септември не е просто почивен ден, не е и просто ден в който ни плащат двойна надница. Нехайни сме, не уважаваме собствената си история.

    От 22 септември 1908 г. България вече не е васална на Османската империя държава. На този ден в църквата "Св. 40 мъченици" в старата българска столица Велико Търново със специален манифест е обявена Независимостта на България, а княз Фердинанд приема титлата цар на България. 
Този акт става възможен едва 30 години след освободителната за България Руско-турска война от 1877-1878 г. Край на войната слага подписаният на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Берлинският договор определя Княжество България като васално на Османската империя, а Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. 

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК БЪЛГАРИ!

Красотата убива

    Един от последните топли есенни дни, все още не вали, преобладава зеления цвят на листата, но кестените са започнали да се прошарват убедително. Слънцето гали косите ми и ги прави да блестят, в мен се прокрадва една мисъл - "Красотата убива". Есента е толкова красива с шарените си килими, жълтите, кафяви, оранжеви и червени нюанси, килимите застлани по земята. И тогава всичко приключва, живота напуска природата, но тя е толкова красива. Остава ни обаче единствено да се порадваме на последните топли дни, защото зимата вече чука на вратите ни.

Тя

   Такава е тя, да такава е. Има си собствена гравитация и те привлича с нея, кара те да я желаеш, да я искаш толкова силно, колкото не си пожелавал друга в живота си. Това е тя, мечта – неизпълнима, а колко нерви ти коства… Но си като наркоман, искаш още и още от нея, искаш повече и никога не е достатъчно, защото тя ти дава по малко. И те докарва до лудост, я от ярост, я от ревност или щастие. Може да те накара да летиш в облаците, а после да те приземи толкова рязко, че дъха да си изгубиш. Да, такава е тя. 

Нека се представя

    Случвало ли ви се е някога да прочетете някоя книга и тя толкова да ви хареса, че да я прочетете на един дъх? А после да съжалявате, че не сте удължили удоволствието, но и да не можете да препрочетете, защото вече сте наясно с всяко действие. Случвало ли ви се е, да сте били обсебени толкова силно, само от една книга, от фантазията на автора, че после да не можете да спрете да мислите за нея няколко дни?
    Да, на мен ми се случва и да си призная... не веднъж. Понякога попадам на книги заради които не мога да заспя, само защото нямам търпение да разбера какво се случва, как завършва историята. И всеки път, когато намеря по-интересна книга, се чувствам така, сякаш съм изневерила на предишната, но като наркоман, търся следващата завладяваща история. Може би това ме провокира да започна да пиша своите истории, да изразявам фантазии и спомени в думи, а после и в редове, страници. Които се получаваха романи, колкото и да ми беше странно да ги нарека така.
    Обичам да чета, без значение дали е на мода или не и още повече обичам да пиша. Гордо мога да заявя, че не гледам телевизия и пилея времето си в описване на мечти и фантазии. Но точно писането ме оформя и ме прави различна, то ме кара да чувствам и мисля по друг начин.
С писането изразявам себе си, дори илюзиите и настроенията си. То ме кара да се чувствам жива, да изживявам всичко което описвам.