Лъжа

   Погледна се в огледалото за последен път, беше готова за вечерта. Всичко беше на лице и на пръв поглед можеше дори себе си да заблуди, че е нормална, но само на пръв поглед. В действителност тя знаеше отлично каква е, така че самозаблудата нямаше да й свърши никаква работа. Нямаше нужда от това, така или иначе утре щеше да е съблякла тази малка впита рокля, а грима щеше да е изтрит, косата й отново прибрана в опашка, а маската, която така старателно бе изрисувала върху лицето си - свалена, нямаше да носи и тези обувки. Пред огледалото пак щеше да стои изплашеното малко момиче,което тя се опитваше да изкорени от себе си всячески, но то се държеше за нея като плевел увил стеблото си по роза. Не, тя не възприемаше себе си за роза, не беше толкова изящна, не беше толкова красива.
    Всъщност тя бе много красива, но го криеше дори от себе си. Живееше прост обикновен живот, изпълнен със самота, богат на мълчание. Само в редките моменти, когато изрисуваше маската си и се преструваше на някоя друга, не беше така. Но така й тежеше да се представя за друга, беше изморена от тази игра.
    Разроши още малко косата си, погледна към огледалото за последен път и набръчка малко роклята си. Това беше вечерта, в която отново щеше да се чувства обичана за малко или поне щеше да опита. След толкова опити, вече почти нямаше надежда, но имаше нужда от това макар и за малко. Имаше нужда да избяга за малко от гласовете в главата си, да се отдаде на някоя от онези измислени реалности, които на сутринта се пукаха като сапунени мехури и всички цветове, които създаваха изчезваха, а света отново ставаше сив и грозен. Все пак няколко часа забрава й стигаха, поне за сега. Може би и това щеше да отмине, всичко отминаваше, тогава щеше да му мисли. Сега трябваше просто да играе играта.
    Премигна няколко пъти, за да пропъди глупавата сълза, която се опитваше да се търкулне по бузата й да провали маската й. Не! Нямаше да й позволи да излезе на бял свят, тази вечер беше нейна и тя щеше да вземе всичко, което може!

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ...

- Ало... Да... Аз съм... Кой?
Не може да бъде... Къде си, кажи?
Гласа не познах... Променил се е... Моля те стой...
Радвам се... Как? От какво да горчи?
Годините... Чакай... Моля те остави...
И двамата имаме своя вина...
Не... Защо? Отдавна простих...
Остави... Беше някога... Как си сега?
Тъй ли? Не знаех... Ех, кофти съдба...
Помниш ли нашата, първата среща?
Помниш ли как ни огря утринта,
слети в едно от целувки горещи?
Зная... Боли... За какво съжаляваш?
Аз все още не съм безразличен...
Спрях... Няма... Не те наранявам...
Как да не помня... Аз те обичам!
Нищо не искам... Бих желал да те видя,
за миг да надникна в твойте очи...
Не желаеш... Добре... Не съм се обидил,
аз виждам те в спомени нощи и дни.
Годините бръчки безброй ми дариха.
Стилно в косите среброто блести.
Твоите думи не ме нараниха...
Бързаш ли? Чао! Пак позвъни...

Найден Найденов

Чернова

Ти пак ще дойдеш някоя неделя,
все тъй красива, нежна и добра...
ще седнеш върху щедрата постеля
като бедняк на празнична софра!
Ще ме събудиш с мокрите си мигли
и с устни от червено кадифе.
Душата ми ще нагостиш с магия,
а след това ще ми свариш кафе.
Ще пуснеш Флойд, завесата ще дръпнеш,
набързо своя свян ще съблечеш.
И цяла нощ телата ни ще тръпнат
в хармония с изгарящата свещ...
Ти пак ще дойдеш някоя неделя,
красива, като приказка добра...
Ако си тръгнеш пак, ще те застрелям!
Обичам те! Нима не го разбра?

Ивайло Диманов

Едно време

    Времето отмивана, годините се търкалят неусетно, всичко се променя... Хората се променят, местата се променят и вече не принадлежат на спомените ни, остава само онова "а как беше едно време..." изречено с въздишка, породена от оживелия спомен.
    И "как беше едно време", вече се превръща в заучена фраза, зад която децата не влагат нищо, но ние техните родители помним. Помним едно време как сме гонили топка, как се събирахме да караме колело, скачахме на ластик, правехме пакости и коя от коя по-оригинални. Сега сякаш е различно, няма ги ония нашите дивотии породени от някоя книга, няма го нашето въображение, дошло просто защото няма какво друго да използваш. Времето ни е отминало, променили сме се, променили са се децата, няма я изобретателността, с която топлехме вода в някое канче и я наливахме в чучура на терасата. Вече не се играе жмичка, даже и на ластик не виждам да скачат. Сега по-модерни игри се играят, народната топка е изместена от интернет.
    Ние не познавахме скука, не знаехме какво е да стоиш, да искаш да излезе, а да няма какво да направиш, когато го навън. Ние можехме всичко, можехме да правим смеси от листа на чимшир и фураж за животни, за да не вали, можехме да рисуваме слънца по асфалта, можехме да си представяме, че листата на дърветата са пари, а стария дънер, който гние пред къщата на комшията е автобус. Ние наистина можехме всичко! Бяхме богати, с онова което имахме, с онова което бяхме. Нямахме телефони, нашия сигнал беше да сложих ръце около устата си и да крещиш с цяло гърло. Нямахме интернет, просто знаехме кога и къде ще се видим, винаги се виждахме там, по това време. Обличахме най-хубавите си дрехи след баня и това беше малък празник, след като цял ден си плевил трева, а после играехме до тъмни нощи. Гонехме светулки, правехме си палатки, гледахме звездите и брояхме самолетите, които премигваха, като мислехме, че са извънземни. Пожелавахме си желания, когато видим падаща звезда. И всичко беше толкова сложно, в собствената си простата. Сигурно и сега е така за децата, може би драмата им не е, че бабата от началото на улицата ги е подгонила с метла, докато са си късали голи праскови или по модерно казано некратини, от дървото пред двора й. Усмихвам се като си спомням и така ми се ще, моя син да може да изпита поне половината от детските ми радости и неволи, когато да не мога да намеря къде да се скрия на жмичка бе толкова голям проблем!
    Тъгувам за това време, плаче ми се и ми се иска поне в сънищата да се връщам там. Нищо, че пораснах, може ли поне като за последно една пакост?

Ти!

Остави само спомени след себе си, сини спомени, в които бяхме щастливи… Сега те рисувам с онази моя любима усмивка, която никой друг освен теб не притежава и се моля да влизаш в сънищата ми всяка нощ, за да чувам гласа ти, за да те докосвам, да си с мен. Гледам нощното небе, звездите светят и макар да знам, че са просто планети ми се иска да вярвам, че някоя от всички тях си именно ти. Иска ми се да вярвам, че не си сама, че знаеш, колко обичана си! Искам да вярвам, че усещаш любовта ми, че знаеш колко много пъти виждах лицето ти в чужди. Имам да ти казвам толкова неща, имам да ти показвам толкова неща, такива за които времето не стигна, защото винаги може и повече! Ще ми се да можех да открадна още малко за нас… Но се прибирам и те няма! Няма да се наслаждаваме заедно на есента, няма да те целя със снежни топки, няма да будиш възхищението ми, като се радваш на разлистените дървета през пролетта. Не мога вече да те имам, с мен си, само в спомените ми, а времето ни изчете, като пясък между пръстите, бързо, неусетно. И сега се обградих с тези спомени, защото са най-скъпото което ми остави, пазя сънищата като, както рицар би бранил своята крепост. Прости ми! Така и не разбрах как да те забравя, така и не успях да те пусна и ти остана заключена там в съзнанието ми! Сега отивам да поспя… Ще се видим там нали?  Защото ми липсваш! 

Лудост

    Такава лудост не бях виждала, то беше една страст... Помиташе всичко по пътя си, направо изпепеляваше и след нея само прах, като изоряла гора. Така бяха тия двамата, толкова различни един от друг, но заедно като ураган, преминаваха през всичко. Да им се чуди човек. Тя си беше дивачка, ей така обичаше скандалите, ревността, някой все да й напомня, че е негова, че не може да избяга от него, той пък искаше повече спокойствие. Обаче когато погледнеше в очите й, го обземаше една лудост, започваше да става като нея, тя пък все се опитваше да го предизвика.
    Казвам ти, такава страст не бях виждала! Той искаше душата й, искаше да я има за себе си и я имаше, защото тя се раздаваше, толкова много се раздаваше, че можеше да е достатъчно за двамата. Но да ги видиш, когато двамата започнеха да се раздават! Тогава идваше истинската лудост и беше изписана на лицата и на двамата, очите им грееха, не можеха да спрат да се гледат.
    Да, аз бях там. Видях всичко, видях как нещата между тях тръгнаха, видях как той укроти вечното й желание за драма, как я накара да се почувства истински желана и щастлива. Тогава лицето й се променяше, усмивката й беше различна от всеки друг път, защото беше истинска.      Само той я караше да изпитва това чувство, само той я караше да се чувства жива и да не
Е такава лудост не бях виждала никога, то беше една страст, дето и двамата не й виждаха края...
може да спре, да иска още и още.

Аз

Дупки в душата

Сякаш чуваше клавишите на рояла, които произвеждаха звук, но всичко беше в главата й. Всъщност не беше нищо особено, една от много нощи, а до нея мъж, когото не познава. Непознатите му пръсти, странните му целувки, приканващите устни, настойчивия поглед, всичко я караше да си мисли, че той ужасно я желае. Всички мисли в главата й бяха наопаки. Тя отлично знаеше, че това е поредната нощ, поредния непознат, който вероятно нямаше да види повече, знаеше, че и за него е просто бройка, но това не й пречеше да си фантазира. Онова което й липсваше си го набавяше точно в тия нощи. Изневеряваше на себе си с мъже като него...
Затвори очи и се отпусна рояла продължаваше да звучи в главата й. Музиката която си представяше я караше да се държи предизвикателно, както не би се държала иначе, да мисли за себе си като за играч, какъвто беше мъжа който я целуваше.
Отдаде му се. Не защото искаше нещо повече от него, а защото имаше нужда да се отдаде на някого. Самотата, която чувстваше по принцип беше премахната за няколко часа. За няколко часа тя можеше да си фантазира колко е желана, да си фантазира, че той ще я пожелае пак, че може би ще е с него и той ще отнеме цялата й болка, че точно той е онова от което се нуждае. Но той беше просто инструмент в съзнанието й, инструмент чрез който ще забрави.
И всичко отново свърши и действителността я застигна. Тя стана от леглото, за да облече дрехите си. Той я гледаше с любопитство, никоя от жените, с които е бил до сега не беше правила така, никоя не си беше тръгвала от него.
Рояла беше замлъкнал, всяко чувство на сигурност си беше отишло. Знаеше само, че трябва да си тръгне час по-скоро от дома му, защото идваше онази тежка част. Осъзнаването, вината, грешката, сълзите. Грабна чантата си и почти побягна към вратата. Дори не изчака той да стане, за да я изпрати. Искаше просто да остане сама.
- Къде отиваш? - Чу изненадания му глас зад себе си.
- Тръгвам си, - каза без да се обръща. Не искаше да го гледа повече в очите. Страхуваше се.
- Защо? - Чу, че се приближава и побърза да обуе обувката си.
- Няма смисъл да оставам за през нощта, така или иначе утре ще си ида. - Нямаше смисъл да удължава агонията си, докато го гледа как спи. Вече беше минала през това, знаеше, че така всичко става по-зле, вместо по-добре. Всичко беше просто лъжа.
- Добре. - Сложи ръка на бравата и направи крачка към вратата, той хвана ръката й и я завъртя към себе си. - Ще те видя ли пак?
- Нали свършихме онова, за което дойдох?
    Отдръпна ръката си от него и го остави сам, загледан след нея. Излезе и побърза да затвори вратата. Още една врата, която се затваря след нея, още едно празно име
в списъка й с опити, за попълване на празнините, които зейнаха отново като дупки в душата й, още щом започна да се облича.

Такава е тя

Такава е тя! Да, такава е. Има си собствена гравитация и те привлича с нея, кара те да я желаеш, да я искаш толкова силно, колкото не си пожелавал друга в живота си. Това е тя, мечта – неизпълнима, а колко нерви ти коства… Но си като наркоман, искаш още и още от нея, искаш повече и никога не е достатъчно, защото тя ти дава по малко. И те докарва до лудост, я от ярост, я от ревност или щастие. Може да те накара да летиш в облаците, а после да те приземи толкова рязко, че дъха да си изгубиш. Да, такава е тя. 

Опърничавата

Само опърничавите, инатите жени харесват ония изпълнения на ревност и собственическо отношение. Знаеш ли защо е така? Защото искат да бъдат опитомени. Те са своеволни, правят каквото си поискат, когато го поискат. Тия жени се обичат до живот, няма отказване, няма забравяне, завръща се отново и отново. Имаш нужда от нея, а тя не винаги има от теб и това те побърква, кара те да излизаш от кожата си. Искаш да си единствен за нея, искаш я само за себе си, да я притежаваш. Да е само твоя! Такава не можеш я опитоми, тя не става послушна.  С нея не можеш да се оправяш, тя не е обикновена, същински дявол е. Така я гледаш еднаква е с другите, по нищо различна, но отвътре е друга. Само с поглед те хвърля в огън, а после става като лед, кара те да я желаеш, да я искаш, но не като другите, ами по зверски, дивашки начин и след това винаги бяга. Ама така майсторки се измъква и те оставя сам с очакванията ти, че чак и ти се чудиш. И те пренарежда, прави те по неин модел, така че ти си зависимия, тя никога не е. А после, после търсиш във всички нея. Никоя няма да ти е достатъчна, защото никоя няма да е такава. Не се влюбвай в такава момче, като я разпознаеш бягай колкото и да те тегли към нея, махай се, защото ще изгориш!

Цветовете

И изведнъж, всичко се промени и нищо не беше като преди. Сивия и монотонен свят, който ме заобикаляше се оцвети в най-различни, пъстри цветове. Забелязах листата жълти или червени да танцуват с вятъра, падайки по земята, за да направят шарен мек килим по който да вървя, а слънцето ги галеше и успокояваше дърветата, че отново ще имат своите листа... Изведнъж хората не ми се струваха просто преминаващи, забързани фигури. Всички бяха различни и единственото общо бяха погледите им, когато минех покрай тях усмихната. Изведнъж имах чувството, че летя... Мислите ми ме отвеждаха на странни познати, но до сега сиви места и аз оставах без думи когато виждах цветовете с които са покрити. Вече не помнех сивотата в ума ми се бяха настанили красивите неща и за всичко това бе "виновен" той!

Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен

Помоли ме да изпълня едно твое желание и аз се съгласих. Искаше да имаш един ден с мен, един незабравим ден с мен. Ден, в който аз да реша какво ще правим без ти да знаеш, ден в който няма да има проблеми, ден в който света няма да съществува. Ден, в който ще се смея без да мисля за нищо освен за щастието, в който няма да има теб и мен, а само нас. И аз ти го дадох. Дадох ти този ден, дори да не исках. Сега искам да ми го върнеш. Да, точно така искам да ми върнеш онзи ден и цялото щастие, което изпитах тогава. Искам да ми върнеш всяка минута, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяко докосване защото боли. Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен. Забравих за света заедно с теб, а понасям наказанието си сама. Върни се, върни ми деня, върни ми всичко! Повече няма да си позволявам нищо, само да си тук, само да се върнеш при мен.

Драскач

    На скоро ме попитаха : "Защо не пишеш в блога вече?". Отговорих, че нямам време, което до някъде е чистата истина, но причината да спра да пиша не беше точно тази. Блога ми се казва "Моя свят", което означава само по себе си, че изтръгвам разни истини и болки от сърцето си, а после ги пиша тук. Дори да не е най-популярния блог в света, за мен това не е от първостепенна важност, защото всичко което съм написала, съм го написала от сърце. Всъщност много по-важно е да има къде да излея всичко онова което се върти в главата ми, а то е страшно много. По стечение на обстоятелствата обаче, започнах да пише за любов, а в този момент струва ми се, не мога да продължа. Не защото нямам идеи или нещо подобно, а защото положението наоколо е "мамата си трака" и ми се струва, че да си романтик в това време е меко казано несериозно. В България се случват толкова много и толкова сериозни неща, че любовта някак остава на заден план, изместена от тревогата по бъдещето - нашето и на децата ни. Да, става дума за политика и всичко останало, което щем не щем тя влачи след себе си.
    Е, аз няма да започна да говоря за политика, със сигурност. Не ме бива в тази област, аз съм просто драскач при това аматьор и няма да занимавам никого мнението. Просто исках да отворя на въпроса, защо не пиша в блога вече.

Неканен гост

Добре дошъл, не се събувай – влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Маргало

Когато си сам

Има моменти в които си заобиколен от хора, много хора, различни хора, такива които познаваш или не познаваш. Но те са там, около теб, а ти си сам, толкова сам колкото никога не си бил. Има вечери, когато пиеш чаша вино, слушаш хубава музика, но сърцето ти е самотно. Правиш всичко онова, което се очаква от теб и пак не получаваш дори чат от онова което очакваш. Тогава виниш себе си, за високите очаквания или човека, който не отговаря на тях. Истината обаче е тази, че си сам, че си неразбран и си безсилен пред това. Никое вино, никоя музика не  би избила това чувство, защото го няма човек който искаш да седи до теб. Започва да боли по-малко или повече, зависи от времето, от това има ли с кого да си размениш две думи вечер. И тогава се питаш каква е ползата, след като мълчиш и няма кой да разбере мълчанието ти, няма кой да го чуе. Трупаш самотата с години, толкова много я трупаш, че не знаеш какво да правиш с нея, мълчанието става крещящо, сякаш някой вика в ухото ти, оглушава те, а ти не можеш да направиш нищо. Защото си безсилен. Вече не текат и сълзи, дори очите ти са пресъхнали, болката просто стърже по теб като шпатула. На кого да обясняваш всичко онова, което ти е отвътре? По-добре е да мълчиш, вече знаеш как става това или за забравил да говориш, няма значение, просто знаеш, че всичко е изгубено.