Ти!

Остави само спомени след себе си, сини спомени, в които бяхме щастливи… Сега те рисувам с онази моя любима усмивка, която никой друг освен теб не притежава и се моля да влизаш в сънищата ми всяка нощ, за да чувам гласа ти, за да те докосвам, да си с мен. Гледам нощното небе, звездите светят и макар да знам, че са просто планети ми се иска да вярвам, че някоя от всички тях си именно ти. Иска ми се да вярвам, че не си сама, че знаеш, колко обичана си! Искам да вярвам, че усещаш любовта ми, че знаеш колко много пъти виждах лицето ти в чужди. Имам да ти казвам толкова неща, имам да ти показвам толкова неща, такива за които времето не стигна, защото винаги може и повече! Ще ми се да можех да открадна още малко за нас… Но се прибирам и те няма! Няма да се наслаждаваме заедно на есента, няма да те целя със снежни топки, няма да будиш възхищението ми, като се радваш на разлистените дървета през пролетта. Не мога вече да те имам, с мен си, само в спомените ми, а времето ни изчете, като пясък между пръстите, бързо, неусетно. И сега се обградих с тези спомени, защото са най-скъпото което ми остави, пазя сънищата като, както рицар би бранил своята крепост. Прости ми! Така и не разбрах как да те забравя, така и не успях да те пусна и ти остана заключена там в съзнанието ми! Сега отивам да поспя… Ще се видим там нали?  Защото ми липсваш!