Едно време

    Времето отмивана, годините се търкалят неусетно, всичко се променя... Хората се променят, местата се променят и вече не принадлежат на спомените ни, остава само онова "а как беше едно време..." изречено с въздишка, породена от оживелия спомен.
    И "как беше едно време", вече се превръща в заучена фраза, зад която децата не влагат нищо, но ние техните родители помним. Помним едно време как сме гонили топка, как се събирахме да караме колело, скачахме на ластик, правехме пакости и коя от коя по-оригинални. Сега сякаш е различно, няма ги ония нашите дивотии породени от някоя книга, няма го нашето въображение, дошло просто защото няма какво друго да използваш. Времето ни е отминало, променили сме се, променили са се децата, няма я изобретателността, с която топлехме вода в някое канче и я наливахме в чучура на терасата. Вече не се играе жмичка, даже и на ластик не виждам да скачат. Сега по-модерни игри се играят, народната топка е изместена от интернет.
    Ние не познавахме скука, не знаехме какво е да стоиш, да искаш да излезе, а да няма какво да направиш, когато го навън. Ние можехме всичко, можехме да правим смеси от листа на чимшир и фураж за животни, за да не вали, можехме да рисуваме слънца по асфалта, можехме да си представяме, че листата на дърветата са пари, а стария дънер, който гние пред къщата на комшията е автобус. Ние наистина можехме всичко! Бяхме богати, с онова което имахме, с онова което бяхме. Нямахме телефони, нашия сигнал беше да сложих ръце около устата си и да крещиш с цяло гърло. Нямахме интернет, просто знаехме кога и къде ще се видим, винаги се виждахме там, по това време. Обличахме най-хубавите си дрехи след баня и това беше малък празник, след като цял ден си плевил трева, а после играехме до тъмни нощи. Гонехме светулки, правехме си палатки, гледахме звездите и брояхме самолетите, които премигваха, като мислехме, че са извънземни. Пожелавахме си желания, когато видим падаща звезда. И всичко беше толкова сложно, в собствената си простата. Сигурно и сега е така за децата, може би драмата им не е, че бабата от началото на улицата ги е подгонила с метла, докато са си късали голи праскови или по модерно казано некратини, от дървото пред двора й. Усмихвам се като си спомням и така ми се ще, моя син да може да изпита поне половината от детските ми радости и неволи, когато да не мога да намеря къде да се скрия на жмичка бе толкова голям проблем!
    Тъгувам за това време, плаче ми се и ми се иска поне в сънищата да се връщам там. Нищо, че пораснах, може ли поне като за последно една пакост?