До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Маргало
Няма коментари:
Публикуване на коментар