Дупки в душата

Сякаш чуваше клавишите на рояла, които произвеждаха звук, но всичко беше в главата й. Всъщност не беше нищо особено, една от много нощи, а до нея мъж, когото не познава. Непознатите му пръсти, странните му целувки, приканващите устни, настойчивия поглед, всичко я караше да си мисли, че той ужасно я желае. Всички мисли в главата й бяха наопаки. Тя отлично знаеше, че това е поредната нощ, поредния непознат, който вероятно нямаше да види повече, знаеше, че и за него е просто бройка, но това не й пречеше да си фантазира. Онова което й липсваше си го набавяше точно в тия нощи. Изневеряваше на себе си с мъже като него...
Затвори очи и се отпусна рояла продължаваше да звучи в главата й. Музиката която си представяше я караше да се държи предизвикателно, както не би се държала иначе, да мисли за себе си като за играч, какъвто беше мъжа който я целуваше.
Отдаде му се. Не защото искаше нещо повече от него, а защото имаше нужда да се отдаде на някого. Самотата, която чувстваше по принцип беше премахната за няколко часа. За няколко часа тя можеше да си фантазира колко е желана, да си фантазира, че той ще я пожелае пак, че може би ще е с него и той ще отнеме цялата й болка, че точно той е онова от което се нуждае. Но той беше просто инструмент в съзнанието й, инструмент чрез който ще забрави.
И всичко отново свърши и действителността я застигна. Тя стана от леглото, за да облече дрехите си. Той я гледаше с любопитство, никоя от жените, с които е бил до сега не беше правила така, никоя не си беше тръгвала от него.
Рояла беше замлъкнал, всяко чувство на сигурност си беше отишло. Знаеше само, че трябва да си тръгне час по-скоро от дома му, защото идваше онази тежка част. Осъзнаването, вината, грешката, сълзите. Грабна чантата си и почти побягна към вратата. Дори не изчака той да стане, за да я изпрати. Искаше просто да остане сама.
- Къде отиваш? - Чу изненадания му глас зад себе си.
- Тръгвам си, - каза без да се обръща. Не искаше да го гледа повече в очите. Страхуваше се.
- Защо? - Чу, че се приближава и побърза да обуе обувката си.
- Няма смисъл да оставам за през нощта, така или иначе утре ще си ида. - Нямаше смисъл да удължава агонията си, докато го гледа как спи. Вече беше минала през това, знаеше, че така всичко става по-зле, вместо по-добре. Всичко беше просто лъжа.
- Добре. - Сложи ръка на бравата и направи крачка към вратата, той хвана ръката й и я завъртя към себе си. - Ще те видя ли пак?
- Нали свършихме онова, за което дойдох?
    Отдръпна ръката си от него и го остави сам, загледан след нея. Излезе и побърза да затвори вратата. Още една врата, която се затваря след нея, още едно празно име
в списъка й с опити, за попълване на празнините, които зейнаха отново като дупки в душата й, още щом започна да се облича.