Само с поглед ''

 Вятъра вееше в косата й и мотаеше няколко кичура по лицето й. Той беше с няколко приятели. Тя вървеше срещу тях. Светлините на нощния град осветяваха лицето й слабо, но дори така я караха да изглежда по-красива от всяка друга. Тя беше сама и замислена. Погледа й забит някъде в земята и тя определено, не беше на онзи тротоар, докато някой от приятелите му не подвикна нещо по нея и тя не вдигна глава в объркване. Когато го видя за секунда се спря и замръзна на място, после отново тръгна към него. Той си представяше, че сега тя идва, за да го целуне, но те просто се разминаха, гледайки се в очите също като онзи първи път в който се бяха видели в онова малко кафене през онзи студен зимен ден. Дори приятелите му замълчаха щом забелязаха начинa по който се гледат. Когато се разминаха тя се усмихна щастливо, не предполагаше, че ще го види някога отново. Той също затвори очи, мислеше си, че е невъзможно да я види пак в толкова голям град, но я беше видял. И двамата се обърнаха едновременно и веднага щом очите им отново се намериха тя прехапа устните си. "Ако те видя още веднъж..." помислиха си едновременно.

Само с поглед

Тя стоеше с приятелките си в онова малко кафене. Бяха седнали до прозореца, от чашите на масата им излизаше пара, на вън валеше сняг на едри парцали. Кафенето беше пълно, хората сякаш се криеха в него на сухо и топло. Тя говореше с приятелките си, смееха се. Той беше няколко маси през нейната и не спираше да я гледа. Погледа му прикован в нея от момента, в който влезе в заведението, но тя не го забелязваше, докато без да иска не погледна в негова посока. В началото може би не осъзна, колко втренчено я наблюдаваше той, отмести погледа си бързо, почти веднага щом засече неговия, бузите й поруменяха от неудобството да те хванат да се заглеждаш в непознат. Но след малко пак го погледна, този път съвсем съзнателно и уверено. Тя искаше да го види, да го погледне отново. Когато погледите им отново се срещнаха и те се вгледаха задълбочено един в друг, усмивката й изчезна. На нейно място се появи някаква свенливост, някакво предизвикателство, което я направи още по-интригуваща... Гледаха се без да мигват, докато тя не сведе поглед и не прехапа устните си.  Той едва се задържа на мястото си, когато тя направи това. Наложи се да хване масата здраво. Искаше да отиде до нея, да чуе гласа, да се докосне до кожата й, да усети парфюма й...

...

Любимият ми вкус на нощ -

носи твоят парфюм в порите си.
И превърнат в свиреп хищник,

въпреки вегетарианската си порода

шофирам с 220 в насрещното по

завоите на тялото ти.

С пяна по устата си и завързани очи,

очаквам съдбата си зад всеки ъгъл - задънен път,

или безкрайна магистрала с цъфнали вишни край банкета. 

Не ме е страх. 

Да катастрофирам.

В гърдите ти...

             Д.Ф.

    Тишина.
    Само това остана след теб.
    Самота.
    Толкова тежка, че ми идва да крещя.
    Тишина. Знаеш ли какво е да боли от тишина? Аз знам. От утре с теб ще сме непознати, непознати които се познават до болка добре. Ще се гледаме, ще разпитваме един за друг, ще сее мислим... И всичко ще остава скрито.
    Това не е просто края на любовна история, не е и история за разбито сърце. Има край, и разбити сърца, но любовта продължава, а болката е и за двамата. Няма ги ония лигавите, сълзливи статуси, само болка, от която искаш да избягаш. Но не бягаш, продължаваш да стоиш, само тя ти напомня, че всичко е било истинско, а не просто въображение. Само болката изкарва наяве спомените за нас, притаени някъде на вън под нощното небе. Усмихваше на себе си, а после затваряш очи, припомняш си устните ми.
    Боли.
    Толкова боли! Но като истински мазохисти не спираме да се отдалечаваме. Всеки от нас си мисли, че може би пътищата ни отново ще се пресекат.
     Или пък не?!

Избор

      Как мислиш, ще продължиш ли напред? Ще тръгнеш ли сам по пътя си, ще ме оставиш ли в миналото? Спомен от отминали дни, някой слънчеви, други дъждовни, но просто отминали. Изчерпахме ли се вече? Колко ни остана от онова което бяхме? Пораснахме ли? Променихме ли се? Да, различни сме, цялото което бяхме заедно сякаш е разбито. Лъжите ли ни бяха много, времето ли не стигна? Наситихме ли се един на друг? Сега сме на парчета, нараняваме се един друг, да видим кой го може по-добре от другия. И вместо да предизвикваме усмивките си, предизвикваме сълзи и гняв, тъжни мисли, мрачно настроение. Колко ще продължи това? Ще се върнем ли съм себе си някога отново?
    Как?
    Как ще се възстановим, след като сме на хиляди парчета, които болят ужасно?    
    Знам, че съжаляваш защото, аз също съжалявам и знам, че ти тежи - тежи и на мен също. Знам всичко, просто знам. Знам, че ще прочетеш всеки ред, че ще знаеш, че той е за теб. Защото ти си във всяка моя клетка. Сънувам устните ти, копнея за кожата ти...
    Не си отивай, остани. Аз оставам тук, където бях вчера, където ще съм и утре.
    А ти? Какво ще направиш ти?

Отрова

    Няма да започна от далеко, няма да се обяснявам на широко, няма да хабя думи и енергия в напразни усилия да съхраня нещо вече обречено.
    Днес си направих чай от мента - за успокоение - и най-неочаквания гост се появи. Облечен в нови дрехи - унижение, парфюмиран със заблуда, накичен с обиди на вратата ми се появи Разочарование. Усмихна ми се лицемерно и дори не попита как съм - от хорска срама, за благоприличие, а аз го гледах и премигвах, не знаех ще ми намине, още по-малко, че ще ме пречупи. Но все пак го направи, без да се поколебае за миг, само с един замах. Разочарованието се намести в мен, на топло и сухо, удобно място вътре в сърцето ми. Показа ми, че да вярваш в хората не е нищо хубаво, припомни ми стари уроци, които ме бе давал. Сега си стои загнезден, вкоренен - трябва му толкова малко. Трови ме и се увива като плевел. А урока е безценен - не се доверявай!

...

Вратата ми премръзна от очакване,
да влезе някой, нещо да се помени.
Омръзна й пиянското натякване,
"Какво да правя? Боже, помогни!"

А бе видяла хора всякакви,
години лоши, но години и дори.
Бе видяла моето падение,
но и чула моето "Стани!"

С мене пееше и с мене крачеше,
как да я оставя след това?!
С болките ми падаше, с подемите ми крачеше
и постепенно с мене остаря.

Дойдох, бях жив, тя бе мъртва,
живот й дадох с тези две ръце,
без да знам, че тя тепърва
ще спре смъртта ми казвайки "О, не!"

Идваха, стояха, заминаваха - приятелите
тя бе тъжна, но добра.
Не закъсняваха и бедите - наминаваха,
но срещу тях, тя бе истинска врата.

Сега ме гледа, пия заминавам...
И плаче, зная нищо, че стои
и аз не мога на вратата да й обяснявам,
че да я купя трябват ми пари.

А как ли бих могъл, нали ще ме проклина.
Та тя от мене знаеше добре -
с пари оправят се мнозина,
парите са за слабите мъже!

Гняв

    Искаш да трошиш, да изпочупиш всичко наоколо, представяш си го. Представяш си как крещиш с цяло гърло и изкарваш всичко насъбрано. Но истината е друга. Всъщност всичко остава само в ума ти, ти стоиш кротко, послушно, мълчаливо и външно - нищо. А от вътре гориш! И не можеш да потушиш пожара или поне не знаеш как. Искаш да си го изкараш върху странични хора, но знаеш, че те не са виновни, за това продължаваш да мълчиш. Всяка минута тече бавно, толкова бавно, че поглеждаш отчаяно часовника, да не би времето да е започнало да тече в обратна посока? Защото яда не си отива, става все по-голям и по-голям, вече се чудиш къде го побираш и как. Яд породен от безсилие, от това, че са те накарали да се чувстваш малък, унижен. Идва ти да заплачеш.
    Тази ярост не стихва, обидата и гнева не изчезват. Остават и те тормозят, появяват се в неочаквани моменти и те карат да се превръщаш в звяр, изкарват от теб неподозирани мисли и постъпки. Все пак всички сме хора и нищо не ни е чуждо.

Промяна

Срещаш момиче на улицата и я харесваш, запознаваш се с нея, каниш я на среща. Всяко действие, което извършваш спрямо това момиче, те кара да я опознаваш, да разбираш реакциите й и да знаеш защо са такива. А всяко опознаване, всяко ново качество те привлича към нея, привлича те докато накрая не се влюбиш и първоначалното желание, което си имал просто да я направиш своя, вече остава назад. Вече не искаш „просто“ да е твоя, вече искаш да е само твоя и на никой друг. Искаш усмивките й за себе си, искаш погледите и мислите й за себе си. Виждаш само нея, мислиш само за нея, чуваш само нея, усещаш само нейното присъствие, нейния аромат в стаята или по дрехите си останал, за да ти напомня, че е била тук, че те е обичала и е съществувала, че вече е просто спомен, от минали дни, които няма да се завърнат повече, в които си бил щастлив. Тогава идва тъгата, идва онзи момент, в който самосъжалението те завладява и го прави толкова силно, че започваш да се питаш „С какво заслужих това? С какво тя заслужи това?“, но отговори няма. В един момент с цялото самосъжаление отваряш очи и виждаш, колко се е променил света, виждаш че той продължава напред и не спира, макар и ти да си спрял – на света не му пука за теб, за болката или чувствата ти, на живота още по-малко. Опитваш да наваксаш изгубеното време, но вече е безвъзвратно погубено и връщане няма, за това решаваш, че ще продължиш напред, но как като целия ти свят е сринат из основи. Поставяш нови, започваш да градиш всичко отново… Минава известно време и точно когато си мислиш, че вече нищо не е в състояние да обърне малкия ти свят се появява тя – новата причина за живот. Новата причина, предпоставка за унищожението на малкото постигнато…

Тя е такава

Само опърничавите, инатите жени харесват ония изпълнения на ревност и собственическо отношение. Знаеш ли защо е така? Защото искат да бъдат опитомени. Те са своеволни, правят каквото си поискат, когато го поискат. Тия жени се обичат до живот, няма отказване, няма забравяне, завръща се отново и отново. Имаш нужда от нея, а тя не винаги има от теб и това те побърква, кара те да излизаш от кожата си. Искаш да си единствен за нея, искаш я само за себе си, да я притежаваш. Да е само твоя! Такава не можеш я опитоми, тя не става послушна.  С нея не можеш да се оправяш, тя не е обикновена, същински дявол е. Така я гледаш еднаква е с другите, по нищо различна, но отвътре е друга. Само с поглед те хвърля в огън, а после става като лед, кара те да я желаеш, да я искаш, но не като другите, ами по зверски, дивашки начин и след това винаги бяга. Ама така майсторки се измъква и те оставя сам с очакванията ти, че чак и ти се чудиш. И те пренарежда, прави те по неин модел, така че ти си зависимия, тя никога не е. А после, после търсиш във всички нея. Никоя няма да ти е достатъчна, защото никоя няма да е такава. Не се влюбвай в такава момче, като я разпознаеш бягай колкото и да те тегли към нея, махай се, защото ще изгориш!