България

Земя като една човешка длан... Но по-голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, че е от кремък твоят стар Балкан.

България, България, България. Винаги съм казвала, че обичам България! Но честно казано никога не се бях замисляла, колко точно обичам родината си, не се бях замисляла сериозно, колко искам родината ми да е онова място, което предлага толкова много възможности. Осъзнавах го и ходих по протести, мислех си за майките и майчинството, което до никъде не стига, мислех за високата цена на тока, мислех за малките заплати, мизерните пенсии. Все се определях като патриот, човек който познава историята си още от 681 година, който знае за падането на първото Българско царство и не нарича османското владичество "присъствие". Човек, който учи детето си на истината и не признава измислиците написани в новите учебници. Аз съм човек, който държи на историята си, дори и тази от близкото минало. Да, близкото минало, близко от преди 29 години. Чела съм какво ли не за времето на соца, родена съм една година преди то да свърши и реално не съм живяла по него. Обаче и аз съм гледала "Оркестър без име", "С деца на море", "Всичко е любов" и още много други. А в тия филми има едно нещо, което ги свързва всичките. Начина по който изглежда България. Днес белезите от социализма са навсякъде, пръснати по тая земя като една човешка длан. Изоставени, разрушени руини, потънали в забрава и само някой баба или дядо помни славните им години, за които от време на време се сеща да разкаже някой журналист по телевизията. Вече няма уважение към историята, както няма маркировка по пътищата, няма закони, няма я и работещата държава. Обаче има институции създадени с цел да контролират други институции, има бързащи хора, живеещи простичкия си живот, без ясна цел, без самосъзнание, които само вдигат рамене и цъкат недоволно с език. Има останки, хиляди останки, от предприятия, от рибарници, от хотели и много други. Останки които да ни напомнят какви сме били и да ни карат да навеждаме глави със срам. Днес има всичко и няма нищо. Загубихме вяра, загубихме ценностите си, загубихме историята си, загубваме и себе си. И скоро нищо няма да остане. Само призраците на миналото, самотно реещи се и извисяващи се от някой висок връх или едва подаващи се някъде насред нищото в гората. И 681 година няма да означава нищо, вековна история, загубена в праха останал от новопостроени магистрали.