Такава е тя

Такава е тя! Да, такава е. Има си собствена гравитация и те привлича с нея, кара те да я желаеш, да я искаш толкова силно, колкото не си пожелавал друга в живота си. Това е тя, мечта – неизпълнима, а колко нерви ти коства… Но си като наркоман, искаш още и още от нея, искаш повече и никога не е достатъчно, защото тя ти дава по малко. И те докарва до лудост, я от ярост, я от ревност или щастие. Може да те накара да летиш в облаците, а после да те приземи толкова рязко, че дъха да си изгубиш. Да, такава е тя. 

Опърничавата

Само опърничавите, инатите жени харесват ония изпълнения на ревност и собственическо отношение. Знаеш ли защо е така? Защото искат да бъдат опитомени. Те са своеволни, правят каквото си поискат, когато го поискат. Тия жени се обичат до живот, няма отказване, няма забравяне, завръща се отново и отново. Имаш нужда от нея, а тя не винаги има от теб и това те побърква, кара те да излизаш от кожата си. Искаш да си единствен за нея, искаш я само за себе си, да я притежаваш. Да е само твоя! Такава не можеш я опитоми, тя не става послушна.  С нея не можеш да се оправяш, тя не е обикновена, същински дявол е. Така я гледаш еднаква е с другите, по нищо различна, но отвътре е друга. Само с поглед те хвърля в огън, а после става като лед, кара те да я желаеш, да я искаш, но не като другите, ами по зверски, дивашки начин и след това винаги бяга. Ама така майсторки се измъква и те оставя сам с очакванията ти, че чак и ти се чудиш. И те пренарежда, прави те по неин модел, така че ти си зависимия, тя никога не е. А после, после търсиш във всички нея. Никоя няма да ти е достатъчна, защото никоя няма да е такава. Не се влюбвай в такава момче, като я разпознаеш бягай колкото и да те тегли към нея, махай се, защото ще изгориш!

Цветовете

И изведнъж, всичко се промени и нищо не беше като преди. Сивия и монотонен свят, който ме заобикаляше се оцвети в най-различни, пъстри цветове. Забелязах листата жълти или червени да танцуват с вятъра, падайки по земята, за да направят шарен мек килим по който да вървя, а слънцето ги галеше и успокояваше дърветата, че отново ще имат своите листа... Изведнъж хората не ми се струваха просто преминаващи, забързани фигури. Всички бяха различни и единственото общо бяха погледите им, когато минех покрай тях усмихната. Изведнъж имах чувството, че летя... Мислите ми ме отвеждаха на странни познати, но до сега сиви места и аз оставах без думи когато виждах цветовете с които са покрити. Вече не помнех сивотата в ума ми се бяха настанили красивите неща и за всичко това бе "виновен" той!

Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен

Помоли ме да изпълня едно твое желание и аз се съгласих. Искаше да имаш един ден с мен, един незабравим ден с мен. Ден, в който аз да реша какво ще правим без ти да знаеш, ден в който няма да има проблеми, ден в който света няма да съществува. Ден, в който ще се смея без да мисля за нищо освен за щастието, в който няма да има теб и мен, а само нас. И аз ти го дадох. Дадох ти този ден, дори да не исках. Сега искам да ми го върнеш. Да, точно така искам да ми върнеш онзи ден и цялото щастие, което изпитах тогава. Искам да ми върнеш всяка минута, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяко докосване защото боли. Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен. Забравих за света заедно с теб, а понасям наказанието си сама. Върни се, върни ми деня, върни ми всичко! Повече няма да си позволявам нищо, само да си тук, само да се върнеш при мен.

Драскач

    На скоро ме попитаха : "Защо не пишеш в блога вече?". Отговорих, че нямам време, което до някъде е чистата истина, но причината да спра да пиша не беше точно тази. Блога ми се казва "Моя свят", което означава само по себе си, че изтръгвам разни истини и болки от сърцето си, а после ги пиша тук. Дори да не е най-популярния блог в света, за мен това не е от първостепенна важност, защото всичко което съм написала, съм го написала от сърце. Всъщност много по-важно е да има къде да излея всичко онова което се върти в главата ми, а то е страшно много. По стечение на обстоятелствата обаче, започнах да пише за любов, а в този момент струва ми се, не мога да продължа. Не защото нямам идеи или нещо подобно, а защото положението наоколо е "мамата си трака" и ми се струва, че да си романтик в това време е меко казано несериозно. В България се случват толкова много и толкова сериозни неща, че любовта някак остава на заден план, изместена от тревогата по бъдещето - нашето и на децата ни. Да, става дума за политика и всичко останало, което щем не щем тя влачи след себе си.
    Е, аз няма да започна да говоря за политика, със сигурност. Не ме бива в тази област, аз съм просто драскач при това аматьор и няма да занимавам никого мнението. Просто исках да отворя на въпроса, защо не пиша в блога вече.

Неканен гост

Добре дошъл, не се събувай – влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Маргало

Когато си сам

Има моменти в които си заобиколен от хора, много хора, различни хора, такива които познаваш или не познаваш. Но те са там, около теб, а ти си сам, толкова сам колкото никога не си бил. Има вечери, когато пиеш чаша вино, слушаш хубава музика, но сърцето ти е самотно. Правиш всичко онова, което се очаква от теб и пак не получаваш дори чат от онова което очакваш. Тогава виниш себе си, за високите очаквания или човека, който не отговаря на тях. Истината обаче е тази, че си сам, че си неразбран и си безсилен пред това. Никое вино, никоя музика не  би избила това чувство, защото го няма човек който искаш да седи до теб. Започва да боли по-малко или повече, зависи от времето, от това има ли с кого да си размениш две думи вечер. И тогава се питаш каква е ползата, след като мълчиш и няма кой да разбере мълчанието ти, няма кой да го чуе. Трупаш самотата с години, толкова много я трупаш, че не знаеш какво да правиш с нея, мълчанието става крещящо, сякаш някой вика в ухото ти, оглушава те, а ти не можеш да направиш нищо. Защото си безсилен. Вече не текат и сълзи, дори очите ти са пресъхнали, болката просто стърже по теб като шпатула. На кого да обясняваш всичко онова, което ти е отвътре? По-добре е да мълчиш, вече знаеш как става това или за забравил да говориш, няма значение, просто знаеш, че всичко е изгубено.

От сърце

   

   Pаждаш се, ясла, детска градина, 1ви клас, 5ти клас, 8ми клас, абитуриент, 1ви курс, опа идва ред да работиш. После и да създадеш семейство и накрая просто чакаш, старост, внуци, смърт. Всичко изредено по-горе все е ново начало. Срещаш нови хора, намираш нови приятели, други те разочароват, предават те, нараняват те, мачкат те. Виждаш всички грозотии по света. Намираш някой, който те прави щастлив. Намираш нещо, което да те прави още по-щастлив, да те мотивира да вървиш напред и нагоре. После осъзнаваш какво е живота и как бързо отлита. Как ти се изплъзва между пръстите. Изведнъж започваш да чувстваш паника, страх, искаш просто да спреш времето, да останеш там, където си в момента. Искаш да живееш, а вече си на половината път и вместо напред ти се иска да се върнеш пак от самото начало. И пак осъзнаваш. НЯМА ВРЪЩАНЕ ! Както си изживял миговете си, така ще останат в спомените. Осъзнаваш, че трябва да живееш, така че да изпитваш удоволствие от всеки един миг, защото няма да си вечно на земята. Имаш само един шанс. Един живот, един миг. САМО ЕДИН ! Хората идват и си отиват, както от света така и от живота ти. Стараем се да запазим качествените до себе си, но всеки гради собствен път със собствени цели и мечти. И най-болезнено е, когато някой, когото обичаш, си отива. Оставя те. Напуска те. Дали любовта или приятел, дали е смърт, изоставяне или просто заминаване някъде. БОЛИ! Разкъсваш се вътрешно на хиляди малки парченца. И ето в този миг отново ти се иска просто всичко да спре, да останеш, да не тръгваш никъде, да не пускаш да си иде този, когото обичаш. Всеки следва мечтите си. Всеки живее живота си, както намери за добре. Пътищата на хората се разделят, но ето тези мигове убиват. И да всичко продължава. Винаги продължава. Изправяш се, бършеш сълзите и тръгваш отново! След това никога не си същият.
   От сърцето никой нищо НЕ МОЖЕ да ти вземе !

Промяна

Вървя по същата улица, няма нужда да се оглеждам, пътя ми е до болка познат. Изминавала съм го толкова пъти, че дори не мога да ги изброя. Но вече не е като преди... Няма ги хората които някога толкова ми се радваха, няма я бабата отсреща, дето все имаше по някое лукче скътано в престилката, от ония дето станиолите им приличаха на футболни топки. Няма го дядото през две къщи дето все ме закачаше и ми викаше по прякор, макар да знае много добре името ми, защото ме приемаше като негова внучка. Няма ги повечето, онези от детството ми, добрите, лошите, онези на които викахме "порти", онези които ни черпеха, които ни даваха мекици. И не само тях, няма го онова време, отмина, а ние децата дето се събирахме на улицата, правехме бели и играехме криеница... пораснахме. И вече нищо не е същото. Сградите, къщите, оградите... те са си там. Ама се е променило, толкова се е променило, че и да я познавам тая улица като петте си пръста вече е като непозната. Само някой още са там, предлагат бонбони и се радват на нашите деца. Тъжно е да го осъзнаеш, че всичко е различно, а живота продължава и става сложен, няма я онази простота която имахме като деца, сега ние сме лелите и чичовците, ние сме възрастните, а нашите лели и чичовци, те са бабите и дядовците.

Сродна душа

Нямаше как да не я забележи, нищо че площада бе пълен с хора. Всички му се струваха безлики, просто обвивки - опаковани, но кухи. Само тя имаше нещо под тази опаковка, разбра го по начина по който се взираше в останалите. И тя като него не ги виждаше. Седеше сама, там на онази пейка, и поклащаше глава. Огромните й дълги къдрици се полюшваха, тя затвори очи потънала в музиката, която слушаше от прекалено големите слушлки застанали като ушанки. Отвори очи и погледа й се заби някъде в земята, като гвоздей попаднал на точното място, където някой е искал да го забие, после се усмихна и прехапа устни. Вирна една вежда, сякаш мислеше за нещо, което й доставя удоволствие и което си струва мисленето. Отново затвори очи, облегна се назад все още прехапала устни. Той беше сигурен, че и тя като него може да види музиката, не просто да я почувства, а да види живи нейните цветове. Тя беше неговата сродна душа...