България

Земя като една човешка длан... Но по-голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, че е от кремък твоят стар Балкан.

България, България, България. Винаги съм казвала, че обичам България! Но честно казано никога не се бях замисляла, колко точно обичам родината си, не се бях замисляла сериозно, колко искам родината ми да е онова място, което предлага толкова много възможности. Осъзнавах го и ходих по протести, мислех си за майките и майчинството, което до никъде не стига, мислех за високата цена на тока, мислех за малките заплати, мизерните пенсии. Все се определях като патриот, човек който познава историята си още от 681 година, който знае за падането на първото Българско царство и не нарича османското владичество "присъствие". Човек, който учи детето си на истината и не признава измислиците написани в новите учебници. Аз съм човек, който държи на историята си, дори и тази от близкото минало. Да, близкото минало, близко от преди 29 години. Чела съм какво ли не за времето на соца, родена съм една година преди то да свърши и реално не съм живяла по него. Обаче и аз съм гледала "Оркестър без име", "С деца на море", "Всичко е любов" и още много други. А в тия филми има едно нещо, което ги свързва всичките. Начина по който изглежда България. Днес белезите от социализма са навсякъде, пръснати по тая земя като една човешка длан. Изоставени, разрушени руини, потънали в забрава и само някой баба или дядо помни славните им години, за които от време на време се сеща да разкаже някой журналист по телевизията. Вече няма уважение към историята, както няма маркировка по пътищата, няма закони, няма я и работещата държава. Обаче има институции създадени с цел да контролират други институции, има бързащи хора, живеещи простичкия си живот, без ясна цел, без самосъзнание, които само вдигат рамене и цъкат недоволно с език. Има останки, хиляди останки, от предприятия, от рибарници, от хотели и много други. Останки които да ни напомнят какви сме били и да ни карат да навеждаме глави със срам. Днес има всичко и няма нищо. Загубихме вяра, загубихме ценностите си, загубихме историята си, загубваме и себе си. И скоро нищо няма да остане. Само призраците на миналото, самотно реещи се и извисяващи се от някой висок връх или едва подаващи се някъде насред нищото в гората. И 681 година няма да означава нищо, вековна история, загубена в праха останал от новопостроени магистрали.

С надежда

    Все още те очаквам вечер. Лягам си и почти те усещам как се пресягаш да ме прегърнеш, а денем поглеждам телефона, дали си писал или пък дали си звъннал. Знам, че няма да го направиш и че това очакване е безумие, но не спирам да се надявам. И мразя тази надежда, мразя всяка малка искрица, която лумва като огън всеки път, когато чуя мелодията на телефона си. Мразя всеки миг прекаран в очакване или в спомени.
   

    Мразя ги!
    Ти се въртиш в мен като надрана плоча и повтаряш един и също рефрен, толкова досаден. Но нали знаеш, как понякога най-влудяващата песен, се запаметява в мозъка ти и не можеш да я извадиш от там? Е, аз съм по този начин, ти си там, заемаш убедително място, нанесъл си се и не мога да те изгоня.  Само теб не се научих да мразя, само теб не се научих да спра да чакам…

Лъжа

   Погледна се в огледалото за последен път, беше готова за вечерта. Всичко беше на лице и на пръв поглед можеше дори себе си да заблуди, че е нормална, но само на пръв поглед. В действителност тя знаеше отлично каква е, така че самозаблудата нямаше да й свърши никаква работа. Нямаше нужда от това, така или иначе утре щеше да е съблякла тази малка впита рокля, а грима щеше да е изтрит, косата й отново прибрана в опашка, а маската, която така старателно бе изрисувала върху лицето си - свалена, нямаше да носи и тези обувки. Пред огледалото пак щеше да стои изплашеното малко момиче,което тя се опитваше да изкорени от себе си всячески, но то се държеше за нея като плевел увил стеблото си по роза. Не, тя не възприемаше себе си за роза, не беше толкова изящна, не беше толкова красива.
    Всъщност тя бе много красива, но го криеше дори от себе си. Живееше прост обикновен живот, изпълнен със самота, богат на мълчание. Само в редките моменти, когато изрисуваше маската си и се преструваше на някоя друга, не беше така. Но така й тежеше да се представя за друга, беше изморена от тази игра.
    Разроши още малко косата си, погледна към огледалото за последен път и набръчка малко роклята си. Това беше вечерта, в която отново щеше да се чувства обичана за малко или поне щеше да опита. След толкова опити, вече почти нямаше надежда, но имаше нужда от това макар и за малко. Имаше нужда да избяга за малко от гласовете в главата си, да се отдаде на някоя от онези измислени реалности, които на сутринта се пукаха като сапунени мехури и всички цветове, които създаваха изчезваха, а света отново ставаше сив и грозен. Все пак няколко часа забрава й стигаха, поне за сега. Може би и това щеше да отмине, всичко отминаваше, тогава щеше да му мисли. Сега трябваше просто да играе играта.
    Премигна няколко пъти, за да пропъди глупавата сълза, която се опитваше да се търкулне по бузата й да провали маската й. Не! Нямаше да й позволи да излезе на бял свят, тази вечер беше нейна и тя щеше да вземе всичко, което може!

ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ...

- Ало... Да... Аз съм... Кой?
Не може да бъде... Къде си, кажи?
Гласа не познах... Променил се е... Моля те стой...
Радвам се... Как? От какво да горчи?
Годините... Чакай... Моля те остави...
И двамата имаме своя вина...
Не... Защо? Отдавна простих...
Остави... Беше някога... Как си сега?
Тъй ли? Не знаех... Ех, кофти съдба...
Помниш ли нашата, първата среща?
Помниш ли как ни огря утринта,
слети в едно от целувки горещи?
Зная... Боли... За какво съжаляваш?
Аз все още не съм безразличен...
Спрях... Няма... Не те наранявам...
Как да не помня... Аз те обичам!
Нищо не искам... Бих желал да те видя,
за миг да надникна в твойте очи...
Не желаеш... Добре... Не съм се обидил,
аз виждам те в спомени нощи и дни.
Годините бръчки безброй ми дариха.
Стилно в косите среброто блести.
Твоите думи не ме нараниха...
Бързаш ли? Чао! Пак позвъни...

Найден Найденов

Чернова

Ти пак ще дойдеш някоя неделя,
все тъй красива, нежна и добра...
ще седнеш върху щедрата постеля
като бедняк на празнична софра!
Ще ме събудиш с мокрите си мигли
и с устни от червено кадифе.
Душата ми ще нагостиш с магия,
а след това ще ми свариш кафе.
Ще пуснеш Флойд, завесата ще дръпнеш,
набързо своя свян ще съблечеш.
И цяла нощ телата ни ще тръпнат
в хармония с изгарящата свещ...
Ти пак ще дойдеш някоя неделя,
красива, като приказка добра...
Ако си тръгнеш пак, ще те застрелям!
Обичам те! Нима не го разбра?

Ивайло Диманов

Едно време

    Времето отмивана, годините се търкалят неусетно, всичко се променя... Хората се променят, местата се променят и вече не принадлежат на спомените ни, остава само онова "а как беше едно време..." изречено с въздишка, породена от оживелия спомен.
    И "как беше едно време", вече се превръща в заучена фраза, зад която децата не влагат нищо, но ние техните родители помним. Помним едно време как сме гонили топка, как се събирахме да караме колело, скачахме на ластик, правехме пакости и коя от коя по-оригинални. Сега сякаш е различно, няма ги ония нашите дивотии породени от някоя книга, няма го нашето въображение, дошло просто защото няма какво друго да използваш. Времето ни е отминало, променили сме се, променили са се децата, няма я изобретателността, с която топлехме вода в някое канче и я наливахме в чучура на терасата. Вече не се играе жмичка, даже и на ластик не виждам да скачат. Сега по-модерни игри се играят, народната топка е изместена от интернет.
    Ние не познавахме скука, не знаехме какво е да стоиш, да искаш да излезе, а да няма какво да направиш, когато го навън. Ние можехме всичко, можехме да правим смеси от листа на чимшир и фураж за животни, за да не вали, можехме да рисуваме слънца по асфалта, можехме да си представяме, че листата на дърветата са пари, а стария дънер, който гние пред къщата на комшията е автобус. Ние наистина можехме всичко! Бяхме богати, с онова което имахме, с онова което бяхме. Нямахме телефони, нашия сигнал беше да сложих ръце около устата си и да крещиш с цяло гърло. Нямахме интернет, просто знаехме кога и къде ще се видим, винаги се виждахме там, по това време. Обличахме най-хубавите си дрехи след баня и това беше малък празник, след като цял ден си плевил трева, а после играехме до тъмни нощи. Гонехме светулки, правехме си палатки, гледахме звездите и брояхме самолетите, които премигваха, като мислехме, че са извънземни. Пожелавахме си желания, когато видим падаща звезда. И всичко беше толкова сложно, в собствената си простата. Сигурно и сега е така за децата, може би драмата им не е, че бабата от началото на улицата ги е подгонила с метла, докато са си късали голи праскови или по модерно казано некратини, от дървото пред двора й. Усмихвам се като си спомням и така ми се ще, моя син да може да изпита поне половината от детските ми радости и неволи, когато да не мога да намеря къде да се скрия на жмичка бе толкова голям проблем!
    Тъгувам за това време, плаче ми се и ми се иска поне в сънищата да се връщам там. Нищо, че пораснах, може ли поне като за последно една пакост?

Ти!

Остави само спомени след себе си, сини спомени, в които бяхме щастливи… Сега те рисувам с онази моя любима усмивка, която никой друг освен теб не притежава и се моля да влизаш в сънищата ми всяка нощ, за да чувам гласа ти, за да те докосвам, да си с мен. Гледам нощното небе, звездите светят и макар да знам, че са просто планети ми се иска да вярвам, че някоя от всички тях си именно ти. Иска ми се да вярвам, че не си сама, че знаеш, колко обичана си! Искам да вярвам, че усещаш любовта ми, че знаеш колко много пъти виждах лицето ти в чужди. Имам да ти казвам толкова неща, имам да ти показвам толкова неща, такива за които времето не стигна, защото винаги може и повече! Ще ми се да можех да открадна още малко за нас… Но се прибирам и те няма! Няма да се наслаждаваме заедно на есента, няма да те целя със снежни топки, няма да будиш възхищението ми, като се радваш на разлистените дървета през пролетта. Не мога вече да те имам, с мен си, само в спомените ми, а времето ни изчете, като пясък между пръстите, бързо, неусетно. И сега се обградих с тези спомени, защото са най-скъпото което ми остави, пазя сънищата като, както рицар би бранил своята крепост. Прости ми! Така и не разбрах как да те забравя, така и не успях да те пусна и ти остана заключена там в съзнанието ми! Сега отивам да поспя… Ще се видим там нали?  Защото ми липсваш! 

Лудост

    Такава лудост не бях виждала, то беше една страст... Помиташе всичко по пътя си, направо изпепеляваше и след нея само прах, като изоряла гора. Така бяха тия двамата, толкова различни един от друг, но заедно като ураган, преминаваха през всичко. Да им се чуди човек. Тя си беше дивачка, ей така обичаше скандалите, ревността, някой все да й напомня, че е негова, че не може да избяга от него, той пък искаше повече спокойствие. Обаче когато погледнеше в очите й, го обземаше една лудост, започваше да става като нея, тя пък все се опитваше да го предизвика.
    Казвам ти, такава страст не бях виждала! Той искаше душата й, искаше да я има за себе си и я имаше, защото тя се раздаваше, толкова много се раздаваше, че можеше да е достатъчно за двамата. Но да ги видиш, когато двамата започнеха да се раздават! Тогава идваше истинската лудост и беше изписана на лицата и на двамата, очите им грееха, не можеха да спрат да се гледат.
    Да, аз бях там. Видях всичко, видях как нещата между тях тръгнаха, видях как той укроти вечното й желание за драма, как я накара да се почувства истински желана и щастлива. Тогава лицето й се променяше, усмивката й беше различна от всеки друг път, защото беше истинска.      Само той я караше да изпитва това чувство, само той я караше да се чувства жива и да не
Е такава лудост не бях виждала никога, то беше една страст, дето и двамата не й виждаха края...
може да спре, да иска още и още.

Аз

Дупки в душата

Сякаш чуваше клавишите на рояла, които произвеждаха звук, но всичко беше в главата й. Всъщност не беше нищо особено, една от много нощи, а до нея мъж, когото не познава. Непознатите му пръсти, странните му целувки, приканващите устни, настойчивия поглед, всичко я караше да си мисли, че той ужасно я желае. Всички мисли в главата й бяха наопаки. Тя отлично знаеше, че това е поредната нощ, поредния непознат, който вероятно нямаше да види повече, знаеше, че и за него е просто бройка, но това не й пречеше да си фантазира. Онова което й липсваше си го набавяше точно в тия нощи. Изневеряваше на себе си с мъже като него...
Затвори очи и се отпусна рояла продължаваше да звучи в главата й. Музиката която си представяше я караше да се държи предизвикателно, както не би се държала иначе, да мисли за себе си като за играч, какъвто беше мъжа който я целуваше.
Отдаде му се. Не защото искаше нещо повече от него, а защото имаше нужда да се отдаде на някого. Самотата, която чувстваше по принцип беше премахната за няколко часа. За няколко часа тя можеше да си фантазира колко е желана, да си фантазира, че той ще я пожелае пак, че може би ще е с него и той ще отнеме цялата й болка, че точно той е онова от което се нуждае. Но той беше просто инструмент в съзнанието й, инструмент чрез който ще забрави.
И всичко отново свърши и действителността я застигна. Тя стана от леглото, за да облече дрехите си. Той я гледаше с любопитство, никоя от жените, с които е бил до сега не беше правила така, никоя не си беше тръгвала от него.
Рояла беше замлъкнал, всяко чувство на сигурност си беше отишло. Знаеше само, че трябва да си тръгне час по-скоро от дома му, защото идваше онази тежка част. Осъзнаването, вината, грешката, сълзите. Грабна чантата си и почти побягна към вратата. Дори не изчака той да стане, за да я изпрати. Искаше просто да остане сама.
- Къде отиваш? - Чу изненадания му глас зад себе си.
- Тръгвам си, - каза без да се обръща. Не искаше да го гледа повече в очите. Страхуваше се.
- Защо? - Чу, че се приближава и побърза да обуе обувката си.
- Няма смисъл да оставам за през нощта, така или иначе утре ще си ида. - Нямаше смисъл да удължава агонията си, докато го гледа как спи. Вече беше минала през това, знаеше, че така всичко става по-зле, вместо по-добре. Всичко беше просто лъжа.
- Добре. - Сложи ръка на бравата и направи крачка към вратата, той хвана ръката й и я завъртя към себе си. - Ще те видя ли пак?
- Нали свършихме онова, за което дойдох?
    Отдръпна ръката си от него и го остави сам, загледан след нея. Излезе и побърза да затвори вратата. Още една врата, която се затваря след нея, още едно празно име
в списъка й с опити, за попълване на празнините, които зейнаха отново като дупки в душата й, още щом започна да се облича.