вторник, 20 март 2018 г.

С надежда

    Все още те очаквам вечер. Лягам си и почти те усещам как се пресягаш да ме прегърнеш, а денем поглеждам телефона, дали си писал или пък дали си звъннал. Знам, че няма да го направиш и че това очакване е безумие, но не спирам да се надявам. И мразя тази надежда, мразя всяка малка искрица, която лумва като огън всеки път, когато чуя мелодията на телефона си. Мразя всеки миг прекаран в очакване или в спомени.
   

    Мразя ги!
    Ти се въртиш в мен като надрана плоча и повтаряш един и също рефрен, толкова досаден. Но нали знаеш, как понякога най-влудяващата песен, се запаметява в мозъка ти и не можеш да я извадиш от там? Е, аз съм по този начин, ти си там, заемаш убедително място, нанесъл си се и не мога да те изгоня.  Само теб не се научих да мразя, само теб не се научих да спра да чакам…

Няма коментари:

Публикуване на коментар