Неканен гост

Добре дошъл, не се събувай – влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Маргало

Когато си сам

Има моменти в които си заобиколен от хора, много хора, различни хора, такива които познаваш или не познаваш. Но те са там, около теб, а ти си сам, толкова сам колкото никога не си бил. Има вечери, когато пиеш чаша вино, слушаш хубава музика, но сърцето ти е самотно. Правиш всичко онова, което се очаква от теб и пак не получаваш дори чат от онова което очакваш. Тогава виниш себе си, за високите очаквания или човека, който не отговаря на тях. Истината обаче е тази, че си сам, че си неразбран и си безсилен пред това. Никое вино, никоя музика не  би избила това чувство, защото го няма човек който искаш да седи до теб. Започва да боли по-малко или повече, зависи от времето, от това има ли с кого да си размениш две думи вечер. И тогава се питаш каква е ползата, след като мълчиш и няма кой да разбере мълчанието ти, няма кой да го чуе. Трупаш самотата с години, толкова много я трупаш, че не знаеш какво да правиш с нея, мълчанието става крещящо, сякаш някой вика в ухото ти, оглушава те, а ти не можеш да направиш нищо. Защото си безсилен. Вече не текат и сълзи, дори очите ти са пресъхнали, болката просто стърже по теб като шпатула. На кого да обясняваш всичко онова, което ти е отвътре? По-добре е да мълчиш, вече знаеш как става това или за забравил да говориш, няма значение, просто знаеш, че всичко е изгубено.

От сърце

   

   Pаждаш се, ясла, детска градина, 1ви клас, 5ти клас, 8ми клас, абитуриент, 1ви курс, опа идва ред да работиш. После и да създадеш семейство и накрая просто чакаш, старост, внуци, смърт. Всичко изредено по-горе все е ново начало. Срещаш нови хора, намираш нови приятели, други те разочароват, предават те, нараняват те, мачкат те. Виждаш всички грозотии по света. Намираш някой, който те прави щастлив. Намираш нещо, което да те прави още по-щастлив, да те мотивира да вървиш напред и нагоре. После осъзнаваш какво е живота и как бързо отлита. Как ти се изплъзва между пръстите. Изведнъж започваш да чувстваш паника, страх, искаш просто да спреш времето, да останеш там, където си в момента. Искаш да живееш, а вече си на половината път и вместо напред ти се иска да се върнеш пак от самото начало. И пак осъзнаваш. НЯМА ВРЪЩАНЕ ! Както си изживял миговете си, така ще останат в спомените. Осъзнаваш, че трябва да живееш, така че да изпитваш удоволствие от всеки един миг, защото няма да си вечно на земята. Имаш само един шанс. Един живот, един миг. САМО ЕДИН ! Хората идват и си отиват, както от света така и от живота ти. Стараем се да запазим качествените до себе си, но всеки гради собствен път със собствени цели и мечти. И най-болезнено е, когато някой, когото обичаш, си отива. Оставя те. Напуска те. Дали любовта или приятел, дали е смърт, изоставяне или просто заминаване някъде. БОЛИ! Разкъсваш се вътрешно на хиляди малки парченца. И ето в този миг отново ти се иска просто всичко да спре, да останеш, да не тръгваш никъде, да не пускаш да си иде този, когото обичаш. Всеки следва мечтите си. Всеки живее живота си, както намери за добре. Пътищата на хората се разделят, но ето тези мигове убиват. И да всичко продължава. Винаги продължава. Изправяш се, бършеш сълзите и тръгваш отново! След това никога не си същият.
   От сърцето никой нищо НЕ МОЖЕ да ти вземе !

Промяна

Вървя по същата улица, няма нужда да се оглеждам, пътя ми е до болка познат. Изминавала съм го толкова пъти, че дори не мога да ги изброя. Но вече не е като преди... Няма ги хората които някога толкова ми се радваха, няма я бабата отсреща, дето все имаше по някое лукче скътано в престилката, от ония дето станиолите им приличаха на футболни топки. Няма го дядото през две къщи дето все ме закачаше и ми викаше по прякор, макар да знае много добре името ми, защото ме приемаше като негова внучка. Няма ги повечето, онези от детството ми, добрите, лошите, онези на които викахме "порти", онези които ни черпеха, които ни даваха мекици. И не само тях, няма го онова време, отмина, а ние децата дето се събирахме на улицата, правехме бели и играехме криеница... пораснахме. И вече нищо не е същото. Сградите, къщите, оградите... те са си там. Ама се е променило, толкова се е променило, че и да я познавам тая улица като петте си пръста вече е като непозната. Само някой още са там, предлагат бонбони и се радват на нашите деца. Тъжно е да го осъзнаеш, че всичко е различно, а живота продължава и става сложен, няма я онази простота която имахме като деца, сега ние сме лелите и чичовците, ние сме възрастните, а нашите лели и чичовци, те са бабите и дядовците.

Сродна душа

Нямаше как да не я забележи, нищо че площада бе пълен с хора. Всички му се струваха безлики, просто обвивки - опаковани, но кухи. Само тя имаше нещо под тази опаковка, разбра го по начина по който се взираше в останалите. И тя като него не ги виждаше. Седеше сама, там на онази пейка, и поклащаше глава. Огромните й дълги къдрици се полюшваха, тя затвори очи потънала в музиката, която слушаше от прекалено големите слушлки застанали като ушанки. Отвори очи и погледа й се заби някъде в земята, като гвоздей попаднал на точното място, където някой е искал да го забие, после се усмихна и прехапа устни. Вирна една вежда, сякаш мислеше за нещо, което й доставя удоволствие и което си струва мисленето. Отново затвори очи, облегна се назад все още прехапала устни. Той беше сигурен, че и тя като него може да види музиката, не просто да я почувства, а да види живи нейните цветове. Тя беше неговата сродна душа...

В мрежата

Четейки старите ви хронологии, си даваш сметка, че обещанията не се спазват. Че "завинаги", приключва за една минута. Че "не искам да те загубя", е същото, като "ще те забравя на сутринта". Че написана дума, си остава написана, казаната дума умира във въздуха, а действията - те са безсмъртни. Какво всъщност прави човека отсреща докато изписва "обичам те"? Чувствата му остават скрити, само за него и макар да го опознаваш, всъщност разбираш всичко изписано както ти се иска на теб, създаваш черти от характера, моделираш по свой избор. Приемаш всяка дума както би искал да бъде казана, а не както всъщност е. И сърцето ти тръпне, докато не осъзнаеш онази голяма заблуда, в която си тънал. Хората не са това което би искал да са, човека срещу теб не е нищо повече от никой друг. Усещаш разочарованието и хвърляш вината върху друг, но не поглеждаш себе си, продължаваш да търсиш и да се заблуждаваш в следващите "завинаги" и "не искам да те загубя", докато истината безпощадно не те застигне отново. Защото е по-лесно да очакваш, да си въобразяваш и да живееш в своя измислен розов свят. Така продължаваш да падаш и да ставаш, да рисуваш чувства, да виждаш музика, да чувстваш съвършенството, да се криеш зад буквите. И отново да си излъган. Ще се измориш ли някога...?

* * *

Приличам ти на йероглиф.И се опитваш
да ме разчетеш.Самата аз не се разбирам,та ти ли
ще ме разбереш?...Написана съм закодиранои никой няма ключ
към кода.Загадка?
Не, не съм.
Писмо съм.Ала не ме чети,
за Бога!Какво ще търсиш
скрито в редовете ми?Послание за обич, може би?Недей...
инато е сърцето ми.И влюбва се,когато си реши.

Caribiana

***

Не пий, ти казвах, от мойте устни -
биле омайниче там се таи.
Недей целува змийчета вежди-
в сърцето хапят, после боли.
Не ме поглеждай дръзко в очите-
много дълбоко е, давят се там.
Не се опитвай да ме прекършиш-
от слабостта ми ще паднеш сам.
Недей наднича поне в сърцето-
цяло е в огън-ще изгориш.
Спри се!
...Ех, казвах-нали ти казвах?
Ето-без сили сега стоиш.
Аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница.
Да ти помогне.
-Не искам!
-Знам.

Иглика Пеева

Искаш ли нещо - правиш го

Казах ти от самото начало - ако искаш да ме променяш, не се занимавай с мен. Ако поискам, аз ще го направя сама. Но само когато реша, че ти си този, който заслужава. Знам, че има нещо объркано в мен. Не мога да бъда като другите, генетично ми е заложена различността. Смея се, когато хората смятат, че трябва да бъда съкрушена. Обичам да скитам сама и да навлизам навътре в неизвестното. То ме привлича. Опасността искам да ме държи за ръката. А Страхът нека ходи след мен като вярно куче. Не казвам, че не ме е страх. Напротив! Но аз знам, че той винаги ще е зад мен и съм свикнала с него. А там, в далечината, там, където погледът не може да достигне - там искам да отида аз. Не ми се карай, че шляпам по двора боса. Аз така обичам. Не ме съди, че съм избухлива и нетърпелива. За кратко съм тук и нямам време. Не се сърди за нещата, които казвам, когато съм ядосана. Понякога не знам какво говоря. Осъзнавам го след момента на изричане, когато вече е късно. Не ми казвай постоянно кое е правилно и кое - не. Аз знам. Но искам да го направя по моя начин. Не съм свикнала мъж да се грижи за мен. Затова и не знаех как да се държа аз, когато ти искаше да ми помагаш. Не си мисли, че чета мисли. Ако искаш нещо - кажи го. Аз ще ти отговоря. Не мога да играя игрички. Не ме ограничавай. Щом съм била с теб, значи наистина съм искала да бъда. Ако не те исках, щях да го кажа. Може би е грешно, но за мен нещата са черни и бели. Аз признавам крайностите. Желание и нежелание. Любов и страх. След толкова много лутане осъзнах едно - всичко на този свят се крепи на една единствена дума - ЖЕЛАНИЕ.
Искаш ли нещо - правиш го. Останалото са оправдания. Не те моля за съвети каква трябва да бъда според теб. Просто е. Ако ме искаш такава, аз ще бъда с теб. Ако не - продължи по пътя си.

Елементарна логика

За какво да остана?
Нима съм ти нужна?
Така нежелана...
на мен ми е тъжно.
И глупаво също.
И много ранено.
При кой да се връщам?
При тебе... При тебе?!
Прощавай, но няма.
Омръзна ми, честно.
Когато сме двама
е топло и лесно...
Когато сме повече...
аз ставам излишна.
Сърцето ми с гвоздейче
спука. Издиша.
И аз си отивам.
Съвсем доброволно.
Съвсем справедливо.
Напълно свободна.

Caribiana