В мрежата

Четейки старите ви хронологии, си даваш сметка, че обещанията не се спазват. Че "завинаги", приключва за една минута. Че "не искам да те загубя", е същото, като "ще те забравя на сутринта". Че написана дума, си остава написана, казаната дума умира във въздуха, а действията - те са безсмъртни. Какво всъщност прави човека отсреща докато изписва "обичам те"? Чувствата му остават скрити, само за него и макар да го опознаваш, всъщност разбираш всичко изписано както ти се иска на теб, създаваш черти от характера, моделираш по свой избор. Приемаш всяка дума както би искал да бъде казана, а не както всъщност е. И сърцето ти тръпне, докато не осъзнаеш онази голяма заблуда, в която си тънал. Хората не са това което би искал да са, човека срещу теб не е нищо повече от никой друг. Усещаш разочарованието и хвърляш вината върху друг, но не поглеждаш себе си, продължаваш да търсиш и да се заблуждаваш в следващите "завинаги" и "не искам да те загубя", докато истината безпощадно не те застигне отново. Защото е по-лесно да очакваш, да си въобразяваш и да живееш в своя измислен розов свят. Така продължаваш да падаш и да ставаш, да рисуваш чувства, да виждаш музика, да чувстваш съвършенството, да се криеш зад буквите. И отново да си излъган. Ще се измориш ли някога...?