Елементарна логика

За какво да остана?
Нима съм ти нужна?
Така нежелана...
на мен ми е тъжно.
И глупаво също.
И много ранено.
При кой да се връщам?
При тебе... При тебе?!
Прощавай, но няма.
Омръзна ми, честно.
Когато сме двама
е топло и лесно...
Когато сме повече...
аз ставам излишна.
Сърцето ми с гвоздейче
спука. Издиша.
И аз си отивам.
Съвсем доброволно.
Съвсем справедливо.
Напълно свободна.

Caribiana

Летния дъжд

В това време съм влюбена. Не е слънцето виновно, него всичко го обичат през есента и пролетта, а лятото се крият под дебелата сянка на някой орех или може би кестен. Точно лятото, когато препича жарко, когато някой са на плажа, а други в планината - излегнати в хамаци, на горещия пясък, а в небето плуват облаци. Присвиват очи към тях и се молят да не завали. Така обичам летния дъжд, онзи който се изсипва без предизвестие, който отначало е порой, а после стихва и изчезва съвсем, а след минути няма и следа от него. Топлия дъжд, излял се от очите на някой облак, може би наранен, че хората предпочитат слънцето, а се крият под сенките.

И бурите харесвам, когато притъмнява, когато светкавици разцепват небето. Почти е възможно да видиш някой ангел. Сядам до прозореца и гледам колко зелени стават листата на фона на тъмното небе. А после започва да вали, гръмотевиците отекват, а някой разтърсват прозорците и сякаш ги усещам с костите си. Небето е могъщо, скрива слънцето, разцепва облаците, излизва порой. В това време съм влюбена, толкова че често излизам да потанцувам под дъжда или просто стоя и го гледам. Не е ли красиво? Не си ли струва да спрем за минутка и да се насладим на природата около нас? Да я забележим и да разбере, че не я притежаваме. Всяко време има своята красота и магия и всеки може да я усети. Стига да иска.

Нека е истина

Той така ме обича,
вече няма и капка съмнение,
идиотски различна...
Боже, дай му върховно търпение -
аз съм трън във петата,
щом се вмъкна веднъж, няма спиране -
ще му взема Душата,
ще дълбая до кръв... до умиране!
Няма друга такава -
с орисия за лошо наричана,
самодивска жарава,
невъзможна почти за обичане.
Ала той ме обича -
с всички мои безумства и полети.
И насън го изрича...
Боже, нека е истина, моля те...

Ники Комедвенска

Едно прекрасно утро

Застанала пред големите френски прозорци на хижата тя гледаше на вън. Истинска зимна приказка се разиграваше пред очите й. Снега трупаше вече второ денонощие, сякаш нещо го захранваше. Клоните на елите толкова отрупани, че се огъваха неестествено от тежестта и сякаш се опитваха до достигнат земята. Имаше чувството, че вятъра се опитва да им помогне като издуха поне част от снега върху тях, но и той оставаше безсилен, а усилията му напразни. Тя леко потрепери, усетила, че той влиза в стаята и обгърна тялото си с ръце. Прехапа устни в очакване да застане до нея.
Той остави едната чаша с чай на малката дървена масичка, и взе полареното одеяло от дивана. Беше я видял да потреперва и не искаше да й е студено, още по-малко да се разболее точно в този момент, когато беше с него.Не мислеше за красивата гледка, която им разкриваха прозорците - нея можеше да я гледа всяка година. Сега ума му бе зает от жената, застанала с гръб към него. Чудеше се кога ли ще си иде, но бързо остави тези мисли някъде зад себе си, като ненужни дрехи в горещо време. Нали сега беше там, а той бе с нея. Усмихна се щом я огледа от главата до петите. За него не съществуваше по-красиво и еротично същество. Тъмната й коса се спускаше по гърба й, леко начупена в краищата, падаше по бялата му памучна риза, която покриваше бедрата й на половина. Искаше му я да съблече тази риза от нея, да я махне и да се наслади на кожата й отново, но вместо това се приближи, подаде й димящата чаша с горещ чай, разгъна одеялото и го наметна на ранете й, като го задържа около нея. Тя потръпна отново и не от студ, а после сложи свободната си ръка върху неговата. Той облегна глава на рамото й, косата й го погали по лицето и привлечен от аромата й докосна врата й с нос, сетне и със устни. И двамата затвориха очи и се потопиха в усещането, в момента. Той не искаш този момент да свършва, а тя искаше да останат вечно
така, само двамата.

Това ли питаше

Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.

– caribiana

Митични същества

Истинските жени и истинските мъже... Много, много дълга тема, по която мога да споря с часове. Първо да попитам каква е дефиницията за истинска жена/истински мъж? Предполагам, трябва да е живо дишащо същество. Но ние говорим точно за такива... И започвам да се обърквам. Това са някакви митични хора, измислени за да се определят, като нещо повече от останалите. Истинските жени били дами, истинските мъже били джентълмени (или по-просто кавалери), истинските жени плачели нощем, а на сутринта се смеели, истинските мъже никога нямало да разплачат жената легнала на сърцето им. Дрън, дрън...
Като си помисли, има много жени които плачат нощем и на сутринта се усмихват, има и такива които не го прикриват. Лично аз не виждам смисъл защо трябва да крием емоциите си, че то това ни прави уникални. Точно емоциите и начина по който ги показваме. Все пак дали колегите ни ще знаят, че сме плакали или не, не е определящо коя е истинска и коя не е, а въпрос на личен избор. И кой мъж не е предизвиквал сълзите на жена? Било то собствената му майка или жена, ако щете и дъщеря му. Това е неизбежно, понякога жените плачат от нищото - макар да има причина и тя винаги да я зная, това не означава, че съществата от мъжки пол са наясно. Не се залъгвайте дами, обикновено не са! За дами и джентълмени... е, там няма да говорим, то си е въпрос на възприятие за нещата и обикновено възпитание. Това, че едни са по-малко морални от други, че имат по-малко задръжки или различни разбирания - не мисля, че ги прави Неистински.
Истинския мъж както и истинската жена са като Кентавър, всички знаят за тях, чували са и се носят легенди, но никой не ги е виждал. Ами няма да и да ги види. Колко сме истински определяме ние самите,

РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим, прости.
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя
и да се влюбя. Тъкмо в теб!
До днес. Но днес, незнайно как тъй
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзирах аз.
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
- Нима, нима ще те загубя? -
си виках сам във адски страх.
Нима?! Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът -
цени безценното до него
едва щом му посегне друг...

Дамян Дамянов

По това ще го познаеш

Само светлините на уличните лампи се процеждаха едва в стаята, но на нея не й трябваше повече от това. Стоеше до прозореца,прехапала устни, ръката й пред гърдите, пръстите й увити около камъка на шията й. Не му трябваше друго, за да разбере, че е притеснена. Но я желаеше, повече от всичко, което бе пожелавал, повече от всяка друга. Тя се обърна и го погледна, не виждаше лицето му, само силует, но знаеше, че той идва за нея. Къде ли щеше да я отведе? Беше чакала този момент толкова дълго, че сега не знаеше дали ще й хареса. Може би си го беше представяла толкова пъти, че сега щеше да се разочарова. Може би той не беше този за когото го бе мислила.
Бавно той измина петте крачки които ги деляха. Бавно спусна пръстите си по ръката й, а после силно хвана китката й и я дръпна към себе си. Тя рязко си пое дъх. Всичките й мисли и съмнения си бяха отишли, сега помнеше само него и копнежите си. 

Свобода

Тя стоеше на брега на морето, вятъра вееше косата и дългата й бяла пола. Босите й крака потъваха в мокрия пясък, когато вълните се разбиваха в тях.Имаше чувството, че се опитват да стигнат все по-далеч, сякаш търсеха нещо изгубено на сушата.Усещаше солта по устните си, кожата й пареше от слънцето, но нямаше нищо против. Това беше чувството на свобода, за което отдавна копнееше...

Музиката е ключа към всичко

Здравей, Декември

Декември е уют. Кори от портокали. Пукащи дърва. Запалени свещи. Червено вино. Понякога розе. Тихо пиано. Вълнен шал и дебели чорапи. Първи сняг. Декември е грижа. Внимание и мисъл към най-любимите ти хора. Подаръци. Изненади. Срещи. Топло мляко с канела. Писма картички. Очакване. Декември е искри и фойерверки. Блясък по улиците, в очите. Светлини. Декември е (равно на) сметки. Разплащаме се с 365 дни случвания и пропускания. Всичко онова, което сме можели да бъдем, а не сме. Всяка неказана дума и закъснял жест. Онзи телефонен разговор, който пропуснахме. Пътуването, което не направихме. Работата, която не приехме. Думите, които не казахме. Декември е обещания. Наравно стари и нови. Да бъдем по-добри. По-щедри. По-благодарни. Да мечтаем повече. Декември е поглед навътре. Носталгия по детството. По това какви бяхме, какво търсихме, в какво вярвахме. По приказки с щастливи начала, не краища. По онова утре, което все търсим и все не стигаме. Декември е всичко в едно. Най-студеният и най-топлият месец. Най-пълният с хора и най-самотният. Едновременно край и ново начало. Прошка. Декември идва и си отива като сън. Всяка година се питаш кога пак стана Декември. Никога няма да разбереш.