Дупки в душата

Сякаш чуваше клавишите на рояла, които произвеждаха звук, но всичко беше в главата й. Всъщност не беше нищо особено, една от много нощи, а до нея мъж, когото не познава. Непознатите му пръсти, странните му целувки, приканващите устни, настойчивия поглед, всичко я караше да си мисли, че той ужасно я желае. Всички мисли в главата й бяха наопаки. Тя отлично знаеше, че това е поредната нощ, поредния непознат, който вероятно нямаше да види повече, знаеше, че и за него е просто бройка, но това не й пречеше да си фантазира. Онова което й липсваше си го набавяше точно в тия нощи. Изневеряваше на себе си с мъже като него...
Затвори очи и се отпусна рояла продължаваше да звучи в главата й. Музиката която си представяше я караше да се държи предизвикателно, както не би се държала иначе, да мисли за себе си като за играч, какъвто беше мъжа който я целуваше.
Отдаде му се. Не защото искаше нещо повече от него, а защото имаше нужда да се отдаде на някого. Самотата, която чувстваше по принцип беше премахната за няколко часа. За няколко часа тя можеше да си фантазира колко е желана, да си фантазира, че той ще я пожелае пак, че може би ще е с него и той ще отнеме цялата й болка, че точно той е онова от което се нуждае. Но той беше просто инструмент в съзнанието й, инструмент чрез който ще забрави.
И всичко отново свърши и действителността я застигна. Тя стана от леглото, за да облече дрехите си. Той я гледаше с любопитство, никоя от жените, с които е бил до сега не беше правила така, никоя не си беше тръгвала от него.
Рояла беше замлъкнал, всяко чувство на сигурност си беше отишло. Знаеше само, че трябва да си тръгне час по-скоро от дома му, защото идваше онази тежка част. Осъзнаването, вината, грешката, сълзите. Грабна чантата си и почти побягна към вратата. Дори не изчака той да стане, за да я изпрати. Искаше просто да остане сама.
- Къде отиваш? - Чу изненадания му глас зад себе си.
- Тръгвам си, - каза без да се обръща. Не искаше да го гледа повече в очите. Страхуваше се.
- Защо? - Чу, че се приближава и побърза да обуе обувката си.
- Няма смисъл да оставам за през нощта, така или иначе утре ще си ида. - Нямаше смисъл да удължава агонията си, докато го гледа как спи. Вече беше минала през това, знаеше, че така всичко става по-зле, вместо по-добре. Всичко беше просто лъжа.
- Добре. - Сложи ръка на бравата и направи крачка към вратата, той хвана ръката й и я завъртя към себе си. - Ще те видя ли пак?
- Нали свършихме онова, за което дойдох?
    Отдръпна ръката си от него и го остави сам, загледан след нея. Излезе и побърза да затвори вратата. Още една врата, която се затваря след нея, още едно празно име
в списъка й с опити, за попълване на празнините, които зейнаха отново като дупки в душата й, още щом започна да се облича.

Такава е тя

Такава е тя! Да, такава е. Има си собствена гравитация и те привлича с нея, кара те да я желаеш, да я искаш толкова силно, колкото не си пожелавал друга в живота си. Това е тя, мечта – неизпълнима, а колко нерви ти коства… Но си като наркоман, искаш още и още от нея, искаш повече и никога не е достатъчно, защото тя ти дава по малко. И те докарва до лудост, я от ярост, я от ревност или щастие. Може да те накара да летиш в облаците, а после да те приземи толкова рязко, че дъха да си изгубиш. Да, такава е тя. 

Опърничавата

Само опърничавите, инатите жени харесват ония изпълнения на ревност и собственическо отношение. Знаеш ли защо е така? Защото искат да бъдат опитомени. Те са своеволни, правят каквото си поискат, когато го поискат. Тия жени се обичат до живот, няма отказване, няма забравяне, завръща се отново и отново. Имаш нужда от нея, а тя не винаги има от теб и това те побърква, кара те да излизаш от кожата си. Искаш да си единствен за нея, искаш я само за себе си, да я притежаваш. Да е само твоя! Такава не можеш я опитоми, тя не става послушна.  С нея не можеш да се оправяш, тя не е обикновена, същински дявол е. Така я гледаш еднаква е с другите, по нищо различна, но отвътре е друга. Само с поглед те хвърля в огън, а после става като лед, кара те да я желаеш, да я искаш, но не като другите, ами по зверски, дивашки начин и след това винаги бяга. Ама така майсторки се измъква и те оставя сам с очакванията ти, че чак и ти се чудиш. И те пренарежда, прави те по неин модел, така че ти си зависимия, тя никога не е. А после, после търсиш във всички нея. Никоя няма да ти е достатъчна, защото никоя няма да е такава. Не се влюбвай в такава момче, като я разпознаеш бягай колкото и да те тегли към нея, махай се, защото ще изгориш!

Цветовете

И изведнъж, всичко се промени и нищо не беше като преди. Сивия и монотонен свят, който ме заобикаляше се оцвети в най-различни, пъстри цветове. Забелязах листата жълти или червени да танцуват с вятъра, падайки по земята, за да направят шарен мек килим по който да вървя, а слънцето ги галеше и успокояваше дърветата, че отново ще имат своите листа... Изведнъж хората не ми се струваха просто преминаващи, забързани фигури. Всички бяха различни и единственото общо бяха погледите им, когато минех покрай тях усмихната. Изведнъж имах чувството, че летя... Мислите ми ме отвеждаха на странни познати, но до сега сиви места и аз оставах без думи когато виждах цветовете с които са покрити. Вече не помнех сивотата в ума ми се бяха настанили красивите неща и за всичко това бе "виновен" той!

Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен

Помоли ме да изпълня едно твое желание и аз се съгласих. Искаше да имаш един ден с мен, един незабравим ден с мен. Ден, в който аз да реша какво ще правим без ти да знаеш, ден в който няма да има проблеми, ден в който света няма да съществува. Ден, в който ще се смея без да мисля за нищо освен за щастието, в който няма да има теб и мен, а само нас. И аз ти го дадох. Дадох ти този ден, дори да не исках. Сега искам да ми го върнеш. Да, точно така искам да ми върнеш онзи ден и цялото щастие, което изпитах тогава. Искам да ми върнеш всяка минута, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяко докосване защото боли. Забравих за света за ден и той целия се стовари върху мен. Забравих за света заедно с теб, а понасям наказанието си сама. Върни се, върни ми деня, върни ми всичко! Повече няма да си позволявам нищо, само да си тук, само да се върнеш при мен.

Драскач

    На скоро ме попитаха : "Защо не пишеш в блога вече?". Отговорих, че нямам време, което до някъде е чистата истина, но причината да спра да пиша не беше точно тази. Блога ми се казва "Моя свят", което означава само по себе си, че изтръгвам разни истини и болки от сърцето си, а после ги пиша тук. Дори да не е най-популярния блог в света, за мен това не е от първостепенна важност, защото всичко което съм написала, съм го написала от сърце. Всъщност много по-важно е да има къде да излея всичко онова което се върти в главата ми, а то е страшно много. По стечение на обстоятелствата обаче, започнах да пише за любов, а в този момент струва ми се, не мога да продължа. Не защото нямам идеи или нещо подобно, а защото положението наоколо е "мамата си трака" и ми се струва, че да си романтик в това време е меко казано несериозно. В България се случват толкова много и толкова сериозни неща, че любовта някак остава на заден план, изместена от тревогата по бъдещето - нашето и на децата ни. Да, става дума за политика и всичко останало, което щем не щем тя влачи след себе си.
    Е, аз няма да започна да говоря за политика, със сигурност. Не ме бива в тази област, аз съм просто драскач при това аматьор и няма да занимавам никого мнението. Просто исках да отворя на въпроса, защо не пиша в блога вече.