От сърце

   

   Pаждаш се, ясла, детска градина, 1ви клас, 5ти клас, 8ми клас, абитуриент, 1ви курс, опа идва ред да работиш. После и да създадеш семейство и накрая просто чакаш, старост, внуци, смърт. Всичко изредено по-горе все е ново начало. Срещаш нови хора, намираш нови приятели, други те разочароват, предават те, нараняват те, мачкат те. Виждаш всички грозотии по света. Намираш някой, който те прави щастлив. Намираш нещо, което да те прави още по-щастлив, да те мотивира да вървиш напред и нагоре. После осъзнаваш какво е живота и как бързо отлита. Как ти се изплъзва между пръстите. Изведнъж започваш да чувстваш паника, страх, искаш просто да спреш времето, да останеш там, където си в момента. Искаш да живееш, а вече си на половината път и вместо напред ти се иска да се върнеш пак от самото начало. И пак осъзнаваш. НЯМА ВРЪЩАНЕ ! Както си изживял миговете си, така ще останат в спомените. Осъзнаваш, че трябва да живееш, така че да изпитваш удоволствие от всеки един миг, защото няма да си вечно на земята. Имаш само един шанс. Един живот, един миг. САМО ЕДИН ! Хората идват и си отиват, както от света така и от живота ти. Стараем се да запазим качествените до себе си, но всеки гради собствен път със собствени цели и мечти. И най-болезнено е, когато някой, когото обичаш, си отива. Оставя те. Напуска те. Дали любовта или приятел, дали е смърт, изоставяне или просто заминаване някъде. БОЛИ! Разкъсваш се вътрешно на хиляди малки парченца. И ето в този миг отново ти се иска просто всичко да спре, да останеш, да не тръгваш никъде, да не пускаш да си иде този, когото обичаш. Всеки следва мечтите си. Всеки живее живота си, както намери за добре. Пътищата на хората се разделят, но ето тези мигове убиват. И да всичко продължава. Винаги продължава. Изправяш се, бършеш сълзите и тръгваш отново! След това никога не си същият.
   От сърцето никой нищо НЕ МОЖЕ да ти вземе !

Промяна

Вървя по същата улица, няма нужда да се оглеждам, пътя ми е до болка познат. Изминавала съм го толкова пъти, че дори не мога да ги изброя. Но вече не е като преди... Няма ги хората които някога толкова ми се радваха, няма я бабата отсреща, дето все имаше по някое лукче скътано в престилката, от ония дето станиолите им приличаха на футболни топки. Няма го дядото през две къщи дето все ме закачаше и ми викаше по прякор, макар да знае много добре името ми, защото ме приемаше като негова внучка. Няма ги повечето, онези от детството ми, добрите, лошите, онези на които викахме "порти", онези които ни черпеха, които ни даваха мекици. И не само тях, няма го онова време, отмина, а ние децата дето се събирахме на улицата, правехме бели и играехме криеница... пораснахме. И вече нищо не е същото. Сградите, къщите, оградите... те са си там. Ама се е променило, толкова се е променило, че и да я познавам тая улица като петте си пръста вече е като непозната. Само някой още са там, предлагат бонбони и се радват на нашите деца. Тъжно е да го осъзнаеш, че всичко е различно, а живота продължава и става сложен, няма я онази простота която имахме като деца, сега ние сме лелите и чичовците, ние сме възрастните, а нашите лели и чичовци, те са бабите и дядовците.

Сродна душа

Нямаше как да не я забележи, нищо че площада бе пълен с хора. Всички му се струваха безлики, просто обвивки - опаковани, но кухи. Само тя имаше нещо под тази опаковка, разбра го по начина по който се взираше в останалите. И тя като него не ги виждаше. Седеше сама, там на онази пейка, и поклащаше глава. Огромните й дълги къдрици се полюшваха, тя затвори очи потънала в музиката, която слушаше от прекалено големите слушлки застанали като ушанки. Отвори очи и погледа й се заби някъде в земята, като гвоздей попаднал на точното място, където някой е искал да го забие, после се усмихна и прехапа устни. Вирна една вежда, сякаш мислеше за нещо, което й доставя удоволствие и което си струва мисленето. Отново затвори очи, облегна се назад все още прехапала устни. Той беше сигурен, че и тя като него може да види музиката, не просто да я почувства, а да види живи нейните цветове. Тя беше неговата сродна душа...

В мрежата

Четейки старите ви хронологии, си даваш сметка, че обещанията не се спазват. Че "завинаги", приключва за една минута. Че "не искам да те загубя", е същото, като "ще те забравя на сутринта". Че написана дума, си остава написана, казаната дума умира във въздуха, а действията - те са безсмъртни. Какво всъщност прави човека отсреща докато изписва "обичам те"? Чувствата му остават скрити, само за него и макар да го опознаваш, всъщност разбираш всичко изписано както ти се иска на теб, създаваш черти от характера, моделираш по свой избор. Приемаш всяка дума както би искал да бъде казана, а не както всъщност е. И сърцето ти тръпне, докато не осъзнаеш онази голяма заблуда, в която си тънал. Хората не са това което би искал да са, човека срещу теб не е нищо повече от никой друг. Усещаш разочарованието и хвърляш вината върху друг, но не поглеждаш себе си, продължаваш да търсиш и да се заблуждаваш в следващите "завинаги" и "не искам да те загубя", докато истината безпощадно не те застигне отново. Защото е по-лесно да очакваш, да си въобразяваш и да живееш в своя измислен розов свят. Така продължаваш да падаш и да ставаш, да рисуваш чувства, да виждаш музика, да чувстваш съвършенството, да се криеш зад буквите. И отново да си излъган. Ще се измориш ли някога...?

* * *

Приличам ти на йероглиф.И се опитваш
да ме разчетеш.Самата аз не се разбирам,та ти ли
ще ме разбереш?...Написана съм закодиранои никой няма ключ
към кода.Загадка?
Не, не съм.
Писмо съм.Ала не ме чети,
за Бога!Какво ще търсиш
скрито в редовете ми?Послание за обич, може би?Недей...
инато е сърцето ми.И влюбва се,когато си реши.

Caribiana

***

Не пий, ти казвах, от мойте устни -
биле омайниче там се таи.
Недей целува змийчета вежди-
в сърцето хапят, после боли.
Не ме поглеждай дръзко в очите-
много дълбоко е, давят се там.
Не се опитвай да ме прекършиш-
от слабостта ми ще паднеш сам.
Недей наднича поне в сърцето-
цяло е в огън-ще изгориш.
Спри се!
...Ех, казвах-нали ти казвах?
Ето-без сили сега стоиш.
Аз не мога да отмагьосвам.
Сам си виновен, скитнико, сам.
Освен да търсиш друга вълшебница.
Да ти помогне.
-Не искам!
-Знам.

Иглика Пеева

Искаш ли нещо - правиш го

Казах ти от самото начало - ако искаш да ме променяш, не се занимавай с мен. Ако поискам, аз ще го направя сама. Но само когато реша, че ти си този, който заслужава. Знам, че има нещо объркано в мен. Не мога да бъда като другите, генетично ми е заложена различността. Смея се, когато хората смятат, че трябва да бъда съкрушена. Обичам да скитам сама и да навлизам навътре в неизвестното. То ме привлича. Опасността искам да ме държи за ръката. А Страхът нека ходи след мен като вярно куче. Не казвам, че не ме е страх. Напротив! Но аз знам, че той винаги ще е зад мен и съм свикнала с него. А там, в далечината, там, където погледът не може да достигне - там искам да отида аз. Не ми се карай, че шляпам по двора боса. Аз така обичам. Не ме съди, че съм избухлива и нетърпелива. За кратко съм тук и нямам време. Не се сърди за нещата, които казвам, когато съм ядосана. Понякога не знам какво говоря. Осъзнавам го след момента на изричане, когато вече е късно. Не ми казвай постоянно кое е правилно и кое - не. Аз знам. Но искам да го направя по моя начин. Не съм свикнала мъж да се грижи за мен. Затова и не знаех как да се държа аз, когато ти искаше да ми помагаш. Не си мисли, че чета мисли. Ако искаш нещо - кажи го. Аз ще ти отговоря. Не мога да играя игрички. Не ме ограничавай. Щом съм била с теб, значи наистина съм искала да бъда. Ако не те исках, щях да го кажа. Може би е грешно, но за мен нещата са черни и бели. Аз признавам крайностите. Желание и нежелание. Любов и страх. След толкова много лутане осъзнах едно - всичко на този свят се крепи на една единствена дума - ЖЕЛАНИЕ.
Искаш ли нещо - правиш го. Останалото са оправдания. Не те моля за съвети каква трябва да бъда според теб. Просто е. Ако ме искаш такава, аз ще бъда с теб. Ако не - продължи по пътя си.

Елементарна логика

За какво да остана?
Нима съм ти нужна?
Така нежелана...
на мен ми е тъжно.
И глупаво също.
И много ранено.
При кой да се връщам?
При тебе... При тебе?!
Прощавай, но няма.
Омръзна ми, честно.
Когато сме двама
е топло и лесно...
Когато сме повече...
аз ставам излишна.
Сърцето ми с гвоздейче
спука. Издиша.
И аз си отивам.
Съвсем доброволно.
Съвсем справедливо.
Напълно свободна.

Caribiana

Летния дъжд

В това време съм влюбена. Не е слънцето виновно, него всичко го обичат през есента и пролетта, а лятото се крият под дебелата сянка на някой орех или може би кестен. Точно лятото, когато препича жарко, когато някой са на плажа, а други в планината - излегнати в хамаци, на горещия пясък, а в небето плуват облаци. Присвиват очи към тях и се молят да не завали. Така обичам летния дъжд, онзи който се изсипва без предизвестие, който отначало е порой, а после стихва и изчезва съвсем, а след минути няма и следа от него. Топлия дъжд, излял се от очите на някой облак, може би наранен, че хората предпочитат слънцето, а се крият под сенките.

И бурите харесвам, когато притъмнява, когато светкавици разцепват небето. Почти е възможно да видиш някой ангел. Сядам до прозореца и гледам колко зелени стават листата на фона на тъмното небе. А после започва да вали, гръмотевиците отекват, а някой разтърсват прозорците и сякаш ги усещам с костите си. Небето е могъщо, скрива слънцето, разцепва облаците, излизва порой. В това време съм влюбена, толкова че често излизам да потанцувам под дъжда или просто стоя и го гледам. Не е ли красиво? Не си ли струва да спрем за минутка и да се насладим на природата около нас? Да я забележим и да разбере, че не я притежаваме. Всяко време има своята красота и магия и всеки може да я усети. Стига да иска.

Нека е истина

Той така ме обича,
вече няма и капка съмнение,
идиотски различна...
Боже, дай му върховно търпение -
аз съм трън във петата,
щом се вмъкна веднъж, няма спиране -
ще му взема Душата,
ще дълбая до кръв... до умиране!
Няма друга такава -
с орисия за лошо наричана,
самодивска жарава,
невъзможна почти за обичане.
Ала той ме обича -
с всички мои безумства и полети.
И насън го изрича...
Боже, нека е истина, моля те...

Ники Комедвенска

Едно прекрасно утро

Застанала пред големите френски прозорци на хижата тя гледаше на вън. Истинска зимна приказка се разиграваше пред очите й. Снега трупаше вече второ денонощие, сякаш нещо го захранваше. Клоните на елите толкова отрупани, че се огъваха неестествено от тежестта и сякаш се опитваха до достигнат земята. Имаше чувството, че вятъра се опитва да им помогне като издуха поне част от снега върху тях, но и той оставаше безсилен, а усилията му напразни. Тя леко потрепери, усетила, че той влиза в стаята и обгърна тялото си с ръце. Прехапа устни в очакване да застане до нея.
Той остави едната чаша с чай на малката дървена масичка, и взе полареното одеяло от дивана. Беше я видял да потреперва и не искаше да й е студено, още по-малко да се разболее точно в този момент, когато беше с него.Не мислеше за красивата гледка, която им разкриваха прозорците - нея можеше да я гледа всяка година. Сега ума му бе зает от жената, застанала с гръб към него. Чудеше се кога ли ще си иде, но бързо остави тези мисли някъде зад себе си, като ненужни дрехи в горещо време. Нали сега беше там, а той бе с нея. Усмихна се щом я огледа от главата до петите. За него не съществуваше по-красиво и еротично същество. Тъмната й коса се спускаше по гърба й, леко начупена в краищата, падаше по бялата му памучна риза, която покриваше бедрата й на половина. Искаше му я да съблече тази риза от нея, да я махне и да се наслади на кожата й отново, но вместо това се приближи, подаде й димящата чаша с горещ чай, разгъна одеялото и го наметна на ранете й, като го задържа около нея. Тя потръпна отново и не от студ, а после сложи свободната си ръка върху неговата. Той облегна глава на рамото й, косата й го погали по лицето и привлечен от аромата й докосна врата й с нос, сетне и със устни. И двамата затвориха очи и се потопиха в усещането, в момента. Той не искаш този момент да свършва, а тя искаше да останат вечно
така, само двамата.