Едно време

    Времето отмивана, годините се търкалят неусетно, всичко се променя... Хората се променят, местата се променят и вече не принадлежат на спомените ни, остава само онова "а как беше едно време..." изречено с въздишка, породена от оживелия спомен.
    И "как беше едно време", вече се превръща в заучена фраза, зад която децата не влагат нищо, но ние техните родители помним. Помним едно време как сме гонили топка, как се събирахме да караме колело, скачахме на ластик, правехме пакости и коя от коя по-оригинални. Сега сякаш е различно, няма ги ония нашите дивотии породени от някоя книга, няма го нашето въображение, дошло просто защото няма какво друго да използваш. Времето ни е отминало, променили сме се, променили са се децата, няма я изобретателността, с която топлехме вода в някое канче и я наливахме в чучура на терасата. Вече не се играе жмичка, даже и на ластик не виждам да скачат. Сега по-модерни игри се играят, народната топка е изместена от интернет.
    Ние не познавахме скука, не знаехме какво е да стоиш, да искаш да излезе, а да няма какво да направиш, когато го навън. Ние можехме всичко, можехме да правим смеси от листа на чимшир и фураж за животни, за да не вали, можехме да рисуваме слънца по асфалта, можехме да си представяме, че листата на дърветата са пари, а стария дънер, който гние пред къщата на комшията е автобус. Ние наистина можехме всичко! Бяхме богати, с онова което имахме, с онова което бяхме. Нямахме телефони, нашия сигнал беше да сложих ръце около устата си и да крещиш с цяло гърло. Нямахме интернет, просто знаехме кога и къде ще се видим, винаги се виждахме там, по това време. Обличахме най-хубавите си дрехи след баня и това беше малък празник, след като цял ден си плевил трева, а после играехме до тъмни нощи. Гонехме светулки, правехме си палатки, гледахме звездите и брояхме самолетите, които премигваха, като мислехме, че са извънземни. Пожелавахме си желания, когато видим падаща звезда. И всичко беше толкова сложно, в собствената си простата. Сигурно и сега е така за децата, може би драмата им не е, че бабата от началото на улицата ги е подгонила с метла, докато са си късали голи праскови или по модерно казано некратини, от дървото пред двора й. Усмихвам се като си спомням и така ми се ще, моя син да може да изпита поне половината от детските ми радости и неволи, когато да не мога да намеря къде да се скрия на жмичка бе толкова голям проблем!
    Тъгувам за това време, плаче ми се и ми се иска поне в сънищата да се връщам там. Нищо, че пораснах, може ли поне като за последно една пакост?

Ти!

Остави само спомени след себе си, сини спомени, в които бяхме щастливи… Сега те рисувам с онази моя любима усмивка, която никой друг освен теб не притежава и се моля да влизаш в сънищата ми всяка нощ, за да чувам гласа ти, за да те докосвам, да си с мен. Гледам нощното небе, звездите светят и макар да знам, че са просто планети ми се иска да вярвам, че някоя от всички тях си именно ти. Иска ми се да вярвам, че не си сама, че знаеш, колко обичана си! Искам да вярвам, че усещаш любовта ми, че знаеш колко много пъти виждах лицето ти в чужди. Имам да ти казвам толкова неща, имам да ти показвам толкова неща, такива за които времето не стигна, защото винаги може и повече! Ще ми се да можех да открадна още малко за нас… Но се прибирам и те няма! Няма да се наслаждаваме заедно на есента, няма да те целя със снежни топки, няма да будиш възхищението ми, като се радваш на разлистените дървета през пролетта. Не мога вече да те имам, с мен си, само в спомените ми, а времето ни изчете, като пясък между пръстите, бързо, неусетно. И сега се обградих с тези спомени, защото са най-скъпото което ми остави, пазя сънищата като, както рицар би бранил своята крепост. Прости ми! Така и не разбрах как да те забравя, така и не успях да те пусна и ти остана заключена там в съзнанието ми! Сега отивам да поспя… Ще се видим там нали?  Защото ми липсваш! 

Лудост

    Такава лудост не бях виждала, то беше една страст... Помиташе всичко по пътя си, направо изпепеляваше и след нея само прах, като изоряла гора. Така бяха тия двамата, толкова различни един от друг, но заедно като ураган, преминаваха през всичко. Да им се чуди човек. Тя си беше дивачка, ей така обичаше скандалите, ревността, някой все да й напомня, че е негова, че не може да избяга от него, той пък искаше повече спокойствие. Обаче когато погледнеше в очите й, го обземаше една лудост, започваше да става като нея, тя пък все се опитваше да го предизвика.
    Казвам ти, такава страст не бях виждала! Той искаше душата й, искаше да я има за себе си и я имаше, защото тя се раздаваше, толкова много се раздаваше, че можеше да е достатъчно за двамата. Но да ги видиш, когато двамата започнеха да се раздават! Тогава идваше истинската лудост и беше изписана на лицата и на двамата, очите им грееха, не можеха да спрат да се гледат.
    Да, аз бях там. Видях всичко, видях как нещата между тях тръгнаха, видях как той укроти вечното й желание за драма, как я накара да се почувства истински желана и щастлива. Тогава лицето й се променяше, усмивката й беше различна от всеки друг път, защото беше истинска.      Само той я караше да изпитва това чувство, само той я караше да се чувства жива и да не
Е такава лудост не бях виждала никога, то беше една страст, дето и двамата не й виждаха края...
може да спре, да иска още и още.

Аз