Когато се опитвам да избягам (2)

И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после. До без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...

А те обичам... както никой друг.

– caribiana

Искам

Искам да се загубиш в мен и да ми забраниш да те намеря... Да си дръзка плаха, да си сълза и усмивка, да си огън и вода, да си моя и чужда, едновременно... Искам да те искам... Искам да ме искаш...

Не те измести никой

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

- Елисавета Багряна

1959

Успешният ден

Има ли песни които ви натъжават или пък такива които ви карат да се усмихвате при някой спомен?
Аз имам много такива песни. Всъщност, няма песен която да не ми напомня за нещо, каквото и да е то. Ума е странна работа, има песни които съм слушала е някой филм и просто са ми харесали, но после когато ги чуя случайно си мисля за разни неща, понякога дори си припомням сцените от съответния филм. Има парчета дето като ги чуя ми идва да скокна и да започна да чистя, такива които пък могат да ме разплачат, разтанцуват или пък ме карат да си представям приятни неща с отворени очи.
Музиката е приятно нещо. С нея можем да направим много, много, много неща. Аз например имам приятели, с които си общуваме с песни, когато искаме да си кажем нещо, което другите да не разбират. Ха! Изградили сме си кодове - таен език.
Много е приятно и сутрин да слушаш музика, когато съм ядосана също ми върши доста работа, когато искам да си излея чувствата... Всичко което трябва да направя е просто да я пусна, а после ума ми свършва останалата част. Дори, за да започна да пиша трябва да чуя песен, която ме вдъхновява - лошо е само когато съответното парче започна да ми втръсва, понеже въртя само него.
И така... Кафето ми е готово, сега остава само да си пусна музика и денят ми може да започне с усмивка. 

На края

Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат... Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе – лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.

caribiana

Селвер

Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Солено. Есенно. Дъждовно. И голямо.
Като притихнал в тъмното камбанен звук.
... а всяка тишина е някакво начало.
Едно тъгуване ми е заседнало ей тук.
Дълбоко, колкото безброй морета.
Да можех с птиците да отлетя на юг...
И да ме виждат само ветровете.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Научих се (почти) да го отричам.
Но знам, че няма ли го, ще умра от студ...
А после много дълго ще съм птица.
Едно мълчание ми е заседнало ей тук.
А думите преливат от очите.
Тежи от хиляди мълчания светът.
И все по-тихо става. Все по-тихо.
Едно обичане ми е заседнало ей тук.
Дълбоко ми е и ми се потъва.
Останалото е отвикване един от друг.
И цял живот умиране - като присъда.

Добро утро

Ей така е всяка сутрин! С приятна музика, кафето и две цигари - ритуал по събуждането. Да видиш новините във Фейсбук, кой с кого се е снимал, кой къде е ходил, кой какво е изпитвал, кой какво е харесал. А не е далеко времето, в което същия ритуал го изпълнявахме в близкото кафене, гледахме се в очите, кафето ни беше дълго с две захарчета и суха сметана. Разправяхме си клюките и се смеехме, разправяхме си плановете без да се тагваме никъде, освен може би само в ума ни. Но си го знаехме - утре сутрин пак сме там. И нищо, че и през деня сме заедно, нищо че всичко което ни се случва и на другите се случва, пак имаше за какво да говорим. Сега си седим сами пред компютъра, близкото кафене го затвориха - има Фейсбук. Сами сме, не се усмихваме, само харесваме постове и снимки. Кафето вече не е дълго, не е със захар - изучихме се с мляко си го пием. Ритуала по събуждането има, но как беше хубаво тогава...

Таня Димитрова

Ще ти кажа защо ме обичаш
Ината съм.
Това го знаеш.
Друго?
Не свеждам никога главата си.
Понякога изглеждам много луда
и често патя от устата си.
Усмихвам се – тогава съм красива.
И ако няма път – вървя в тревите.
Не плача никога – дори да ми е криво.
Но гледам всеки право във очите.
Изправям се след всеки удар на живота
Навеждам се, за да не се пречупя
Поправям се, ако изпея грешна нота
И трудно (даже никак) може да ме купиш.
Проклета съм.
Но и това го знаеш.
Друго?
Умея да ти пропълзя под кожата.
И да те влюбя в мен. Да те загубя.
А после – да изкарам теб виновен.
Безценна съм.
Това го знаеш.
Също.
И бягам. Но понякога се връщам.
Обичаш ме?
Когато спра да бягам
или поискаш с тебе да остана
ще бъде само и единствено когато
обикнеш даже Дявола в душата ми...

Щастие

    Беше ме питал за щастието. ЩАСТИЕТО! Да, щастието е във всичко, то е онова което те кара да се усмихваш без причина, то е онова, което те кара да ревнуваш, то е блясъка в очите ти, то е в начина по който докосваш или когато просто протегнеш ръка към мен, докато гледаш филм, когато ме наблюдаваш шофирайки, когато прегърнеш на сън, когато се засмееш на шега. Когато правиш с мен секс, когато ми се обаждаш по телефона. Щастието е дори във вечерята на масата или в дрехите които си облякъл. Всяко нещо, може да носи щастие, колкото и малко и банално да е. Защо не го виждаш ли? Не го виждаш, понеже си твърде зает да си мислиш, колко си нещастен, как все на теб не ти случват хубави неща, колко си самотен и колко си използван. Вглъбен си в себе си и толкова копнееш за нещо, което притежаваш цял живот, което винаги е присъствало в ежедневието ти. Отвори очи, огледай се и спри да виждаш калта и мръсотията. Излез с приятели и ми кажи, не е ли това щастие?

Защото ти си моето безсъние...

Не спиш, нали?
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.
Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...
Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.
Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.
Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...

– caribiana

Тя

Гледаш я една една такава обикновена, с нищо по-различна от другите и си казваш: "какво толкова й има..." . Но после тя ти позволява да надникнеш в душата й, да видиш малко ъгълче от нея. Толкова малко, че чак не можеш да си представиш, колко е голяма душата й всъщност. И ти харесва, привлича те. Това което виждаш е неизмеримо с нищо познато. Обикновената се превръща в единствена, в неповторима, в най-различната. Започваш да я искаш и то единствено за себе си, да се нуждаеш от нея, от душата й, от същността й. Тя се превръща в наркотик за теб и ти имаш нужда от нея все повече и повече, все по-отчаяно от преди. Тази приятелю е истинската!

Въпрос на избор

   Снощи, някъде някой е правил секс с някого. Хубав, забранен, първосигнален секс. От тези, които оставят следи по тялото и ухание в дома ти.
   Тази нощ някой е изневерил, а на друг са изневерили. Спали сте блажено в топлите си легла, докато някой е разбивал нечие сърце, докато друг пък е усещал в стомаха си първите пеперуди на влюбването.
   Нечия възглавница е попивала сълзи от обида, от липса, а пък друга е била изритана на пода.
Тази нощ някои съседи не са спали добре, забивали са юмруци в стената, псували са и гневно са се завивали през глава.
   Понякога нещата просто се случват. Въпрос на обстоятелства, на настроение, на осветление дори ... Но никога не е въпрос на съвест. Съвестта е за децата.
   Сега играем игри, от които сме се страхували преди. Всъщност това са старите детски забавления, но по-жестоки, по-животински, без кръв и сополи. Игри на ловец и плячка, на сила и подчинение, на стражари и апаши, игри на прелъстяване, на самодоказване.
Всички се бием в тази война. Понякога сме профи, друг път - аматьори.
И най-важното: винаги има ранени и убити!
   А ти къде беше тази нощ?

Добре дошъл

   Здравей, страннико.
   Дошъл си, заповядай поседни, почини от пътя - макар навярно да седиш на топло в стола си у вас. Представям си те, с чаша горещ чай от мента, а на вън бушуват ветрове. Не си тръгвай още, дошъл си вече в Моя свят. Заповядай, казвам ти отново. Разгледай, може да ти хареса, ума е непредвидим, вкуса също. Не винаги е сладък или горчив, понякога е смесен. Като добре сготвеното ястие.

Добромир Радев

Мразиш ли, когато те излъжат?
Стенеш ли, когато те боли?
Искаш ли, когато не ти дават?
Значи, че си жива - разбери!

Бягаш ли, когато теб те гонят?
Живееш ли със своите мечти?
Тръгваш ли, когато те прогонят?
Значи, че добра си - разбери!

Любиш ли когато теб те любят?
Даряваш ли ти ласки до зори?
Страдаш ли, когато те загубят?
Истинска жена си - разбери!

Можеш ли, когато ти е трудно?
Плачеш ли със бисерни сълзи?
Надяваш ли се някога на чудо?
Значи, че си силна - разбери!

Смееш ли се щом душата плаче?
Загърбваш ли предателите ти?
Целуваш ли разплакано сираче?
Значи, че човек си - разбери!

Децата са страхотни!

Зима.
Детска градина.
Следобед.
Децата се подготвят за тръгване и възпитателките и лелките помагат при обличането. Четиригодишната Ради нещо се бави с обувките и една от лелките идва на помощ. Високите обувки на хлапето влизат с мъка, сякаш са с поне два номера по-малки, но накрая, потънала в пот жената се справя, само за да чуе:
- Ама те са на обратно!...
Поглежда и се вцепенява - наистина дясната и лявата са разменени. Оказва се, че процесът на сваляне е почти толкова трудоемък, колкото и слагането. В края на краищата, обувките заемат полагаемите им се места, а Ради съобщава:
- А това не са моите обувки!...
Лелката буквално се изприщва, нервно (но далеч по-бързо, благодарение на натрупания опит) ги сваля е пита:
- А къде са твоите?
- Вкъщи. Татко ги залепи, а аз днес съм със старите обувки на батко Влади.
Едва сдържайки се да не закрещи, лелката подновява усилията по поставянето на зимното снаряжение. Когато най-после приключва, оглежда детето, после разравя и шкафчето му и със смес от надежда и отчаяние пита:
- А къде ти са ръкавичките?
- Като дойдох сутринта, ги сложих в обувките...

Добро утро, Октомври

    Още едни месец започна, а всичко е уж същото. Есенните листа започват да краят света около нас, слънцето се показва свенливо, срамежливо. Сякаш не ни препичаше ярко и весело цяло лято. Вече сме облекли горнища, жилетки, обули сме чорапи, а джапанките, с който скитахме по плажа са прибрани - на изчакване до другото лято, вероятно за да бъдат заменени от нови.
     Иначе дните започват по същия начин. Събуждане, кафе, Фейсбук, някоя игричка, музика, работа - в къщи или на работа. Нищо не се променя, само сезона, само времето продължава да тече. Навиците, привичките всичко си остава непроменено от сезона. Дрехите се трупат, джапанките чакат. Така беше миналата година, така е тази, така ще е и следващата.

Сън

  Когато той се появи пред мен дъха ми секна. Най-малко очаквах да го видя, дори не бях мислила за него от толкова много време, че можеше да се каже, че съм го забравила. Да, мисля че не изпитвах чувства към него, поне до този момент. Сега когато го видях кръвта ми се вледени, а сърцето ми пропусна поне два удара... Той се вторачи първи в мен и аз потръпнах, макар да знаех, че всъщност не ме вижда.

    Изминаха няколко седмици, засичах го на различни места из града, но винаги успявах да се скрия. Лошото беше, че той е приятел на онзи, когото моята приятелка харесва и така шанса ми за среща с него се увеличаваше многократно. Все пак някак успявах да я избегна до онази нощ на карнавала.

    Приятелят му ме попита какво е имало между нас, че винаги бягам от него, не казах нищо, не беше негова работа. Но тогава той ми се усмихна предизвикателно и нагло, а ми каза, че му е съобщил за мен и за това, че съм в града. Сърцето ми се сви на малка топка, толкова много че чак болезнено. Идваше ми да се развикам, но беше безполезно, така или иначе стореното си оставаше сторено. Най-доброто решение, което можех да взема бе да си отида.

    Проправях си път през тълпата, само аз вървях в обратна посока. Късата черна рокля не ми позволяваше да вървя толкова бързо колкото ми се иска и чувах как токчетата ми потропват по паважа. Пресякох булеварда, които би трябвало да е затворен, но за всеки случай се огледах. Стори ми се че зад себе си мярнах мъжки силует, насочен също в грешната посока на движение. Затворих очи и си помислих, че си фантазирам, кръвта ми бушуваше здраво из тялото и бучеше в ушите ми. Всичко беше плод на въображението ми.

    Дори на достатъчно разстояние от центъра беше твърде оживено, достигнах мястото където всички паркираха. Наложи се да спра, за да изчакам една кола да мине. В момента в който спрях, той се опря плътно в мен и сложи ръката си върху китката ми.

    Затворих очи.

    Дишането ми се участи.

    Бях намерена, беше ме видял, беше вървял след мен, не можах да му избягам. Спусна свободната си ръка по корема ми. Кълна се, сърцето ми беше на път да пробие ребрата ми и да изскочи от тялото ми. Блъскаше с такава сила, че можех да усетя пулса си във всяка част от тялото ми.

- Защо бягаш от мен? - Прошепна в ухото ми, корема ми се сви, косъмчетата по врата ми настръхнаха.

    Отворих очи и се чудех сън ли беше или истина…