Неканен гост

Добре дошъл, не се събувай – влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Маргало

Когато си сам

Има моменти в които си заобиколен от хора, много хора, различни хора, такива които познаваш или не познаваш. Но те са там, около теб, а ти си сам, толкова сам колкото никога не си бил. Има вечери, когато пиеш чаша вино, слушаш хубава музика, но сърцето ти е самотно. Правиш всичко онова, което се очаква от теб и пак не получаваш дори чат от онова което очакваш. Тогава виниш себе си, за високите очаквания или човека, който не отговаря на тях. Истината обаче е тази, че си сам, че си неразбран и си безсилен пред това. Никое вино, никоя музика не  би избила това чувство, защото го няма човек който искаш да седи до теб. Започва да боли по-малко или повече, зависи от времето, от това има ли с кого да си размениш две думи вечер. И тогава се питаш каква е ползата, след като мълчиш и няма кой да разбере мълчанието ти, няма кой да го чуе. Трупаш самотата с години, толкова много я трупаш, че не знаеш какво да правиш с нея, мълчанието става крещящо, сякаш някой вика в ухото ти, оглушава те, а ти не можеш да направиш нищо. Защото си безсилен. Вече не текат и сълзи, дори очите ти са пресъхнали, болката просто стърже по теб като шпатула. На кого да обясняваш всичко онова, което ти е отвътре? По-добре е да мълчиш, вече знаеш как става това или за забравил да говориш, няма значение, просто знаеш, че всичко е изгубено.