Все
още те очаквам вечер. Лягам си и почти те усещам как се пресягаш да ме
прегърнеш, а денем поглеждам телефона, дали си писал или пък дали си звъннал.
Знам, че няма да го направиш и че това очакване е безумие, но не спирам да се
надявам. И мразя тази надежда, мразя всяка малка искрица, която лумва като огън
всеки път, когато чуя мелодията на телефона си. Мразя всеки миг прекаран в
очакване или в спомени.
Мразя ги!
Ти се въртиш в мен като надрана плоча и
повтаряш един и също рефрен, толкова досаден. Но нали знаеш, как понякога
най-влудяващата песен, се запаметява в мозъка ти и не можеш да я извадиш от
там? Е, аз съм по този начин, ти си там, заемаш убедително място, нанесъл си се
и не мога да те изгоня. Само теб не се
научих да мразя, само теб не се научих да спра да чакам…
