Погледна се в огледалото за последен път, беше готова за вечерта. Всичко беше на лице и на пръв поглед можеше дори себе си да заблуди, че е нормална, но само на пръв поглед. В действителност тя знаеше отлично каква е, така че самозаблудата нямаше да й свърши никаква работа. Нямаше нужда от това, така или иначе утре щеше да е съблякла тази малка впита рокля, а грима щеше да е изтрит, косата й отново прибрана в опашка, а маската, която така старателно бе изрисувала върху лицето си - свалена, нямаше да носи и тези обувки. Пред огледалото пак щеше да стои изплашеното малко момиче,което тя се опитваше да изкорени от себе си всячески, но то се държеше за нея като плевел увил стеблото си по роза. Не, тя не възприемаше себе си за роза, не беше толкова изящна, не беше толкова красива.Всъщност тя бе много красива, но го криеше дори от себе си. Живееше прост обикновен живот, изпълнен със самота, богат на мълчание. Само в редките моменти, когато изрисуваше маската си и се преструваше на някоя друга, не беше така. Но така й тежеше да се представя за друга, беше изморена от тази игра.
Разроши още малко косата си, погледна към огледалото за последен път и набръчка малко роклята си. Това беше вечерта, в която отново щеше да се чувства обичана за малко или поне щеше да опита. След толкова опити, вече почти нямаше надежда, но имаше нужда от това макар и за малко. Имаше нужда да избяга за малко от гласовете в главата си, да се отдаде на някоя от онези измислени реалности, които на сутринта се пукаха като сапунени мехури и всички цветове, които създаваха изчезваха, а света отново ставаше сив и грозен. Все пак няколко часа забрава й стигаха, поне за сега. Може би и това щеше да отмине, всичко отминаваше, тогава щеше да му мисли. Сега трябваше просто да играе играта.
Премигна няколко пъти, за да пропъди глупавата сълза, която се опитваше да се търкулне по бузата й да провали маската й. Не! Нямаше да й позволи да излезе на бял свят, тази вечер беше нейна и тя щеше да вземе всичко, което може!
