Промяна

Вървя по същата улица, няма нужда да се оглеждам, пътя ми е до болка познат. Изминавала съм го толкова пъти, че дори не мога да ги изброя. Но вече не е като преди... Няма ги хората които някога толкова ми се радваха, няма я бабата отсреща, дето все имаше по някое лукче скътано в престилката, от ония дето станиолите им приличаха на футболни топки. Няма го дядото през две къщи дето все ме закачаше и ми викаше по прякор, макар да знае много добре името ми, защото ме приемаше като негова внучка. Няма ги повечето, онези от детството ми, добрите, лошите, онези на които викахме "порти", онези които ни черпеха, които ни даваха мекици. И не само тях, няма го онова време, отмина, а ние децата дето се събирахме на улицата, правехме бели и играехме криеница... пораснахме. И вече нищо не е същото. Сградите, къщите, оградите... те са си там. Ама се е променило, толкова се е променило, че и да я познавам тая улица като петте си пръста вече е като непозната. Само някой още са там, предлагат бонбони и се радват на нашите деца. Тъжно е да го осъзнаеш, че всичко е различно, а живота продължава и става сложен, няма я онази простота която имахме като деца, сега ние сме лелите и чичовците, ние сме възрастните, а нашите лели и чичовци, те са бабите и дядовците.