Сродна душа

Нямаше как да не я забележи, нищо че площада бе пълен с хора. Всички му се струваха безлики, просто обвивки - опаковани, но кухи. Само тя имаше нещо под тази опаковка, разбра го по начина по който се взираше в останалите. И тя като него не ги виждаше. Седеше сама, там на онази пейка, и поклащаше глава. Огромните й дълги къдрици се полюшваха, тя затвори очи потънала в музиката, която слушаше от прекалено големите слушлки застанали като ушанки. Отвори очи и погледа й се заби някъде в земята, като гвоздей попаднал на точното място, където някой е искал да го забие, после се усмихна и прехапа устни. Вирна една вежда, сякаш мислеше за нещо, което й доставя удоволствие и което си струва мисленето. Отново затвори очи, облегна се назад все още прехапала устни. Той беше сигурен, че и тя като него може да види музиката, не просто да я почувства, а да види живи нейните цветове. Тя беше неговата сродна душа...